The Spiral's Buzz

Дигитален (г)лист

2012-01-02T15:06:00.005Z

Блогването е занимание досадно (вече), но все пак ще оставя тук любимите ми книги, прочетени през изминалата 2011 г. - от общо 41 (личен рекорд), отделих горните 20 като най-значими. (Подсещам сходния пост за 2010 г.) Изчетох и няколко боклука ("Бог, обяснен за едно пътуване с такси" на Пол Арден, "Джонатан Ливингстън Чайката" на Ричард Бах и "Произход" на Дж. А. Конрат например), но като цяло подбирах старателно, така че повечето неща наистина си струваха. За "любимата" на маите и на суеверните, параноясали ню-ейдж кретени 2012 г. съм предвидил още по-силни неща - не само за четене, но и за популяризиране, така че дано Бог ме поживи, 'щото плановете са сериозни!

Мятам топката на Блажев, Ностро, Инна, Бранко и Цвети; с (неистово?) нетърпение очаквам да узная кои са ваш'те книжни фаворити за изминалите 365 дни. Доскоро от мен, отивам да се повъргалям в кревата със Стиг Ларшон и Брайън Грийн... или поне с Лисбет и суперструните.

Old/New

2011-12-31T15:43:00.002Z

Доста (от)ебан блог. Какво да се прави... догодина (може би) повече.

PS Коментирай нещо. Каквото и да е.

This Could Be Heaven...

2011-12-12T21:06:00.001Z

...for everyone.

Aesthetic Perfection

2011-11-07T18:18:00.001Z

Dare for more!

The Chainsaw Is Teasing

2011-10-19T14:49:00.002+01:00

What's that stench?

Smokin' Hot

2011-10-11T12:20:00.002+01:00

Just say "Now!" to drugs!

The Lord's Dick

2011-09-30T20:12:00.003+01:00

А ти в какво вярваш, чадо?

Фенер в задника?

2011-09-28T13:53:00.008+01:00

За пръв път забелязах д-р Джилиан Маккийт, когато един читател ми прати изрезка от „Радио Таймс“ за първата й поредица по Канал 4. Маккийт бе издокарана, много впечатляващо, като академичен учен с бяла престилка, научен авторитет по храненето, „клиничен нутриционист“, позираща в лаборатории, заобиколена от епруветки и говореща за диагнози и молекули. Тя бе цитирана да казва нещо, което и 14-годишен гимназист с факултатив биология лесно би разпознал като пълна глупост: препоръчваше спанак, и то по-тъмните листа на растението, защото те съдържали повече хлорофил. Според Маккийт те били „богати на кислород“ и щели „наистина да оксигенират кръвта ви“.

Същото твърдение се повтаря навсякъде в книгите й. Извинете ме за менторския тон, но преди да продължим, може би ще имате нужда от един кратък преговор за чудото на фотосинтезата. Хлорофилът представлява малка зелена молекула, която се намира в хлоропластите, миниатюрните фабрики в растителните клетки, които поглъщат енергията от слънчевата светлина и я използват, за да превръщат въглероден двуокис и вода в захар и кислород. С помощта на този процес, наречен фотосинтеза, растенията складират енергията от слънчевата светлина под формата на захари (висококалорични, както знаете) и могат да използват тази захарна енергия, за да правят всичко друго, от което имат нужда: белтъчини, лико, цветове, царевични зърна на кочана, кора, листа, удивителни капани, които ядат мухи, лекарства за рака, домати, летливи глухарчета, кестени, чили и всички други изумителни неща, които стават из растителния свят.

Междувременно вие дишате кислорода, който растенията изпускат в хода на този процес и който всъщност е страничен продукт от тяхното производство на захар, а също така ядете и самите растения, ядете животните, които ядат растенията, строите къщи от дърво, правите пенкилер от върбова кора или от някое от другите невероятни неща, които се случват с растенията. Освен това вие издишвате въглероден двуокис, а растенията могат да го съединяват с вода, за да произвеждат отново захар, използвайки енергия от слънчевата светлина, и така цикълът продължава.

Като повечето неща в историята, която природните науки могат да разкажат за света, всичко е толкова красиво, толкова елегантно просто и все пак така удовлетворяващо сложно, толкова умело свързано – а отгоре на всичко е и истина, – че не мога да си представя защо някой изобщо би предпочел да вярва в някакви си измислени ню ейдж „алтернативи“. Дори бих казал, че даже и ако всички ние сме под властта на един благосклонен Бог, и се окаже, че цялата действителност се свежда до някаква съмнителна духовна „енергия“, която само алтернативните терапевти могат наистина да канализират, това пак няма да е нито толкова интересно, нито толкова елегантно, колкото най-елементарните неща, които съм учил в училище за това как функционират растенията.

„Богат на кислород“ ли е хлорофилът? Не. Той спомага за производството на кислород. При слънчева светлина. А в червата ви е доста тъмно – всъщност ако там изобщо има някаква светлина, значи нещо не е наред. Така че колкото и хлорофил да изядете, той няма да създаде кислород, а дори и да го направеше, дори и д-р Джилиан Маккийт да ви завреше фенерче в задника, за да докаже тезата си, а салатата ви да започнеше да фотосинтезира, дори и докторката да вдухнеше в червата ви въглероден двуокис през тръбичка, за да даде на хлоропластите материал за работа, и по някакво чудо наистина да започнехте да произвеждате кислород във вътрешностите си, пак нямаше да усвоите значително количество от него през червата си, защото червата ви са приспособени да усвояват храна, а белите ви дробове са оптимизирани за усвояването на кислород. Вие нямате хриле в червата си. Между другото, и рибите нямат. И докато сме на темата, вие вероятно и без това не бихте искали да имате кислород в стомаха си – при лапароскопията на хирурзите им се налага да издуят стомаха ви, за да виждат какво правят, но те не използват кислород, защото вътре има и пръдлив газ метан, а не бихме искали някой да се подпали отвътре...

Бен Голдейкър, „Псевдонауката”

PS Изключително рационална книга, която ще вкара епична доза здрав разум в малоумния и лековерен мозък на тъпите ни сънародници... ако тези тъпи сънародници изобщо посегнат към нея. Иронията е, че Голдейкър се чете и харесва предимно от хора, които вече са наясно с нещата или вече са на страната на скептиците (примерно Елфа, Lammoth или Блажев). Крайно време е да проумеете истината за нутриционизма, детоксикациите, хомеопатията, козметиката и прочее търгашки лайна, а който иска, може да се join-не в тази група.

Bookstore Fail

2011-09-20T11:52:00.003+01:00

Не се случва за първи път да видя това съобщение в сайта на "Хеликон". Интересното е, че поне от 1-2 години въпросният граматически fail се появява на екрана ми всеки път, когато книжарницата реконструира сайта си. Разбирам това да беше място за автомонтьорски услуги, футбол или личен блог на Стефан Данaилов... Тук говорим обаче за шибан магазин за книги! Стегнете се малко.

Отивам да преживя(ва)м.

В момента:

Nirvana - Turnaround

Що дириш тука, друже стар?

2011-09-19T15:25:00.001+01:00

Питам и отговор (не) искам.

The Magic Of Reality

2011-08-30T17:26:00.002+01:00

По-добрата Мерилин

2011-07-19T22:53:00.000+01:00

Quiz

2011-06-13T09:39:00.002+01:00

Vicky:

a) Blows

b) owns

c) God Almighty!

The Pale Blue Dot

2011-06-04T12:10:00.003+01:00

Cнощи един неверник и една християнка гледаха “Дървото на живота” на Терънс Малик в столично кино, което беше приютило предимно кроманьонци. Точно така: никаква изненада, но отново се озовах сред публика, която спокойно можем да дефинираме като крайно неадекватна сбирщина от селяни, чалгари и пишман киномани, които явно бяха прочели в програмата на кината, че дават нов филм с Брад Пит и Шон Пен, и съответно се изнасяха на талази през следващите 2 и половина часа. Те са скапаняци и заслужават сярна киселина в бледия мозък, но това е друга тема, която ще игнорирам за сметка на тазгодишния носител на “Златна палма”.

Дринов вече пусна своето положително ревю и тъй като с него (с Дринов, не с ревюто) обикновено имаме сходни и/или почти идентични вкусове, не се изненадах, че “Дървото на живота” ми хареса, при това много (подобно на всичко друго на Малик). Коментарите под въпросното ревю са на места смущаващи и изобилстват от кусури, които изобщо не видях, докато прожекцията течеше, затова ще споделя (накратко?) гледната си точка и нищо повече: филмът, както самият Пит съвсем точно отбеляза в това интервю, е изключително spiritual, но в никакъв случай – про-религиозен (да не говорим за про-юдейски, тъй като сред убийствено странните отзиви имаше и подобни мнения). Тъпканицата от символики с кръговрата, цикличността и взаимовръзката в натуралното и духовното (врати, порти, тунели, спирали, слънчогледи, еволюция, дървета, дори самото Сътворение) беше всичко друго, но не и самоцел, тъй като изразяваше самата теза на филма и илюстрираше основната му тема (темата за опрощението). Алюзията между бащината фигура в облаците и обичащия, но строг баща у дома, ми се стори изключително находчиво представена (разбира се, допускам това тълкуване да е далече от авторовата идея) – точно както Бог е грижовен, любящ, но изискващ и нараняващ, така и у родителя откриваме подобни характеристики, което води неизбежно до рефлексно придобитото чувство за вина у сина, до нестабилната му емоционалност и до загуба на способността да разграничава правилното от погрешното, особено вследствие на постоянната критика и деспотичност “отгоре”. Тук атеизмът ми няма как да не оголи зъби, отбелязвайки, че волю-неволю Малик по този начин прави жестока, но твърде коректна илюстрация на антропоморфизма и на отколешната идея, че боговете не са нищо повече от проекция на несигурната ни и уязвима природа, която природа проектираме върху самата Природа (малко от великия Карл Сейгън), ерго – космическите начало и край на битието са равнодушни към нашия личен, персонален Хесус, независимо от идеологическата му деноминация или чисто човешка философия; независимо дали и колко често комуникираме с Бог, пък било то посредством не диалог, а вътрешен, крайно заблуден, но успокояващ и някак даващ мним смисъл монолог; независимо от разума и неговото желание да обясни страданието. Естествено, това не значи, че Малик прокламира “безбожност” или “бездушие”, а точно обратното: неговата интимна връзка със Създателя е искрена, макар и изтъкана от проблеми, но именно чрез нея можем да видим гореспоменатите симптоми. Точно затова харесах “Дървото на живота” до такава степен: Малик не търси извинения за своите слабости, а ги споделя откровено. Зрителят е този, който ще отсъди (чисто индивидуално) до каква степен видяното кореспондира с личната нагласа – било то теистична или материалистична.

Освен това за мен е мистерия откъде идват обвиненията в сексизъм и нравоучителност, такива не видях, а паралелът с "Американски прелести" е неточен, тъй като двата филма са с коренно различно послание (отделно, че нито стилистично, нито като формат имат каквито и да е сходства). Лирично допълнение: кадрите с експерименталния филм във филма, когато видяхме праисторическите сцени, ме изпълниха с благост до Небесата (pardon the expression), а наличието на мезозойска фауна е просто разбиващо удоволствие, особено в подобен, несъмнено проницателен контекст. Всички паралели с Андрей Тарковски и Стенли Кубрик са логични, но те са само и единствено комплимент за “Дървото на живота”; комплимент заслужава и Еманюел Любецки, който е превърнал всеки шибан фрейм в съвършенство. Въпреки откровения ми и дори агресивен скептицизъм към всичко духовно, религиозно и библейско (подчертавам: като светоусещане или позиция, не като художественост или алегория), нямах грам проблем с финалния половин час и "помирението" отвъд, което се случи между семейството. В крайна сметка това е филм, а Малик е (несъмнено брилянтен) режисьор и стилист, което му дава пълното право да си излее душата. "Дървото на живота" е именно това: личен филм и терапия в резултат на лична трагедия. Не бих го препоръчал на всеки, но го препоръчвам на всички, които имат сходен с моя вкус за кино, а най-вече на онези, за които словосъчетанието “визуална симфония” e нещо повече от две помпозно звучащи думи.

9/10

PS Не мога да скрия, че въпреки неистовия кеф, който изпитвам, докато гледам “трудносмилаеми” заглавия като горното, нямам търпение и за конвенционалните блокбстъри на лятото. В този ред на мисли: подозирам, че “X-Men: First Class”, “Super 8” и “Rise Оf Тhe Planet Оf Тhe Apes” ще са едновременно интелигентни, разтоварващи и увлекателни + ще са значително по-задължителни от обичайните летни конфекции, така че ги дръжте под око. Ако пък се окажат зле или просто вие сте зле и не можете да ги оцените, накарайте дружката си да ви разсее с (м)орални интерлюдии. Преди това обаче напуснете киното.

Re(ve)lation

2011-05-21T17:21:00.002+01:00

Щом Господ, Всемогъщият Отец, Създателят на подредения и добър свят, се грижи за всичките си създания, защо съществува злото? Никой не е в състояние да даде достатъчен отговор на този въпрос, колкото и наложителен да е, както и неизбежен, и колкото и болезнен, толкова и тайнствен. Само християнската вяра като цяло съставлява отговора на този въпрос: добротата на съзиданието, драмата на греха и търпеливата любов на Бог, изкупителното въплъщение на Неговия Син, дарения Дух, събирането му на Църквата, силата на Причастието, и Неговият призив към един благословен живот, в който предварително свободните създания са приканени към съгласие, но от което, по някаква ужасяваща мистерия, те също така могат да се отвърнат предварително. В християнската вест няма дори и един единствен аспект, който да не представлява в една или друга степен отговор на въпроса за злото.

Из "Катехизис на Католическата църква", цитиран в "Ритуалът" от Мат Балио

Чат на високо равнище

2011-05-10T21:34:00.005+01:00

Проведох разговор с Бог и ето го резултатът:

Me:
do u exist?
God:
I exist as much as you exist.
Me:
impossible
God:
Why?
Me:
because I'm real, u r imaginary
God:
Interesting explanation. I don't know anyone named I am imaginary.
Me:
u r stupid god
God:
Interesting gossip: said I r stupid god.
Me:
oh, you are a retard as well
God:
Pardon me? Thanks and you are a delightful person too. Am I a retard as well? No.
Me:
can you speak bulgarian?
God:
I speak only English right now, but I'd like to learn some other languages. Can you teach me a few phrases in bulgarian.
Me:
how can you speak only english if you are almighty?
God:
That is a good epistemological question.
Me:
answer it
God:
Please rephrase your question.
Me:
no
God:
Are you serious?
Me:
yes
God:
I can't believe it.
Me:
well, I can't believe in you either
God:
It goes without saying. How about that. What is it like in there?
Me:
like your mom's womb - lonely
God:
Interesting comparison.
Me:
no shit?
God:
What can I say?
Me:
say: I deny the holy spirit
God:
OK. "You deny the holy spirit.".
Me:
LOL u r so gonna burn in hell

...и тук Той млъкна (дори за Бог е страшен единственият непростим грях, LOL). Ако проявяват интерес, моля Блажев, Инна, Елфа, Галина и Бъкси да се явят в изповедалнята и после да споделят вагинално-хуйските си моно/ди-алози със Създателя. Аз отивам да си пия лекарствата, че скалпелът ме дебне. Лека(р с) нож!

PS Heavenly blue - по-добрият skin!

Tight

2011-05-04T16:51:00.003+01:00

Куп неща.
Купа сено.
Игла - в неизвестност...
Лека вечер!

PS Споделям това, а картинката е без повод, но с потенциал. Auf Wiedersehen!

Априлски дни

2011-04-25T13:28:00.003+01:00

От 22 до 24 април: Асеновград, Бачково, Девин, Широка лъка, Ягодина, Триград, Пампорово, Смолян, Кърджали, Перперикон, Хасково, etc. Шибани великани!

Вдигнат мерник

2011-04-21T12:22:00.004+01:00

Новият роман на Стивън Кинг се казва "11/22/63" и не разказва само за убийството на Джон Ф. Кенеди, а проследява и неволите на средностатистическия учител по английски Джейк Епинг, на когото му се налага да се намеси в най-известния и драматичен политически атентат в историята на САЩ. Отсега се прицелвам в тухлата и се надявам скоро след американската премиера (тя ще е през ноември) да видим книгата из наш'те книжни репове. Имам две издателски пожелания: пуснете "11/22/63" в един том (въпреки огромния й обем) и не позволявайте да я превежда друг, освен Адриан Лазаровски. Горе виждате корицата на бъдещия бестселър, която ми се струва чудесна, така че (трето пожелание?) запазете и оформлението.

В момента (съм сърдит):

Front Line Assembly - Der Angriff (Skold Mix)

PS Мразя Великден, мразя да изпускам уговорки, мразя да ставам рано, но утре малко заминавам, а това (разгеле!) не го мразя. Също така мразя, че се занимавам с глупави испански соди, но пък ям холандски репички и така пазя баланс. Репичките са любов.

Awakening

2011-04-16T16:40:00.002+01:00

"Събуждам се, загледан в далечния таван. Спомените, все така празни, се изпaряват напълно. Все още е нощ и чувам как жена ми прави секс с новия си любовник зад вратата на близката сервизна стая. Опитвам се да ги игнорирам. Веднъж вече ги засякох днес. Чух някакви шумове, а вратата беше широко отворена и затова влязох. Те бяха вътре, голи, блъскащи непохватно тела едно в друго, стенещи и стискащи взаимно бледата си плът. Той беше мек. Тя беше суха. Гледаха се с удивени изражения, сякаш някаква неясна сила ги притискаше един в друг в тази влажна плетеница от крайници. Очите им сякаш питаха: “Кой, по дяволите, си ти?”, докато се люлееха и подрусваха като марионетки от месо."

Айзък Мериън, "Топли тела"

Интервю с циник

2011-04-05T18:55:00.004+01:00

На 6-и април в 18:30 h в книжарница "Хеликон" (намира се на ъгъла на бул. "Витоша" и бул. "Патриарх Евтимий") ще бъде представена книгата "Предпази ме от това, което съм!" - книжният дебют на нашия мил, любим и циничен Марти Елфа Ангелов. Нямам право да говоря повече от необходимото, само ще отбележа, че: първо, сборникът е едно от малкото логични неща на родната литературна сцена; второ, утре ви чакаме на премиерата. Сега давам думата на Елфа:

Циничният Елф на хартия. Защо?
Най-яките неща винаги са на хартия. Обожавам книгите. Класическия им вид, оформлението, стойността. Божествен носител на информация! Колкото и комфортно да се чувствам в онлайн пространството, ето че стана време да бъда омастилен. С което ще зарадвам много хора, които ме подкрепяха през всичките тези години на словоблудстване в интернет, а междувременно копнеят да ме държат в ръцете си. Хартиен. А и с компютър малко трудно се бърше задник, нали?!

Какво си ни приготвил в тази книга?
След една пищна мастурбация, на която даже се кефиш след свършването, ти трябва или салфетка, или малко парченце (всъщност доста по-голямо от малко) тоалетна хартия. За да си почистиш. Може да имаш този “вреден” навик, но поне почиташ елементарна хигиенична култура. Много пъти свършвах в нета. Беше готино както за мен, така и за другите... станали свидетели на тези петна. Време е да извадя парчетата и да ги оставя да залепнат едно към друго, формирайки тази книга.

Къде намираш вдъхновение?
В последно време доста често се хващам с вдигната глава. ‘Ма не от онова горделивото вирене на нос. Плавам си в небето. Особено вечер е много яко. Като има луна, без значение от формата. Напоследък от това се храня, позволява ми да се замечтая или по-лесно да вляза в образ. Вдъхновението ми идва от (не)възможността да си поема стабилна, силна и дълбока глътка въздух.

Какво те накара да започнеш да пишеш?
Силна емоция. Тогава негативна. Побеснях, отворих един Word файл (добре де, беше на Open Office) и се разписах. Кръстих текста “Вертикално”, щото така се чувствах, а и преди да започна... докато се оформяше агресивната емоция бях в хоризонтално положение. Надбягване по вертикала!

Кои творци са ти повлияли най-много?
Нямам... нямам любими автори, но знам че не това ме питаш, хехе. Определено обаче литературно влияние получих от няколко български творци: Елин Пелин, Йордан Йовков и Димитър Димов; английски допир: Шекспир, този фамозен Шекспир; но може би най-развиващо като човек ми подейства руската литература – Чехов и Гогол са едни добри момчета (as goodfellas)…

Музиката и киното присъстват осезаемо в творчеството ти. Кой режисьор би желал да направи филм по твой текст и кой изпълнител - саундтрака?
Ако Кубрик все още можеше да ни радва с творчеството си – бих избрал него. Но затова пък все още си имаме Спилбърг, нали? А те са приятели с Джордж Лукас. Но стига съм лежал на лаврите на Даскала. Издай, издай! Виж музикалното оформление е изключително важно. Фен съм на Ханс Цимър, Джеймс Хорнър, покойният Джери Голдсмит... искам вдъхновяваща, чувствена и достатъчно мощна композиция, без значение кой ще я направи.

Как се раждат текстовете ти?
Понякога първо измислям заглавието, след това добавям текст към него. Друг път имам красива фотография, знаеш... красива! След това идва заглавието и/или текста. А най-хубавите неща се пръкват (просто) от само себе си. Пускам пръстите в действие и след това виждам какво се е получило. Често оставам (не)доволен, ха-ха-ха.

Докъде се простира реалността и докъде - фикцията?
Като дупе и гащи са. Като Венъм, борещ се със слабия организъм на Спайдърмен. Симбиоза. Реалността държи емоцията будна, а фикцията... фикцията помага да разбия читателя. Водя го за носа до самия (краен) предел на неговата въздържаност, емоционалност, реакция, лабилност към катарзисна фракция и какво ли още не. Развявам го над бездната от неговите страхове, а понякога дори си позволявам да отрежа своята ръка, за която се е вкопчил в пристъп на уплаха. I’m such a вербална блудница!

Имаш ли послание към читателите си?
Четете книги. Те може и да горят, но съхраненото в душата ви – остава. Да, четете книги, но не с очите си.

Как си представяш своя читател?
Сексапилен. Добре де, има и мъже. Сексапилен! Но все пак предпочитам широко усмихната девойка, или дори натъжена, пуснала няколко сълзи върху лицето си. Общото между тях е малкият книжен свитък, върху който се помещават моите елфически руни.

Най-циничното нещо според теб?
Като се губи вяра (в смисъла на доверие) в различните неща – накрая остават малко, които истински да оценяваш. Най-циничното ще да е... последното нещо, което ти отнемат. Те? Човешките интеракции, оформящи те като поведение, позиция и т.н. Когато ти дръпнат и последното перо, значи ще е станало време за “Сбогом!”.

Въпросът, който мразиш най-много?
Що не четеш книги?

Коя е най-подходящата поза за четене?
Върху тоалетната чиния. Защото след отпускането ти иде дори да си запалиш цигара. Но тъй като в кенефите не се пуши - освен в училищните, – като истински бунтар, отваряш първата книжка, която очите ти мернат. А какво по-приятно четиво от Циничния Елф на хартия? Точно там, близо до рошавата четка.

Ако книгата ти е жена, как би я съблазнил?
Ще галя с поглед кориците й. После бих си позволил да доближа нос до тялото й, да вдишам от нея. Бих разтворил леко душата й, ще проникна с дъх. Дълбоко, похотливо и топло ще издишам погълната от нея емоция. В нея. Докато не видя, че очите й блестят, кожата й трепери и тръпне да ме приеме. Като читател! Вие какво си помислихте?!

Кое повече й отива като определение: антология на порока или (авто)биография на един романтик?
Това се наричат пирони. Плюс и минус безкрайност звучат неделикатно и ужасно скучно. Антология на порока е единият край, а (авто)биографията на един романтик – другия. Биенето между тези два характерооформящи (ме) стожера е търсената дефиниция.

Каква читателска реакция ще те зарадва най-много?
Грамотна критика. Достатъчно ококорени персони, които да смятат, че времето на такава литература “все още” не е дошло. И накрая, но със сигурност на първо място в сърцето ми – положително разтърсените читателски души. Онова сладко чувство на задоволство. Когато знаеш, че си минал през нещо яко, независимо колко хубаво, лошо, напрегнато или отпуснато си се чувствал по време на пътуването.

Кое е най-мръснишкото нещо, което те е вдъхновявало?
Гледате се цяла вечер. Дори не сте си говорили. Тя пие с нейните приятели, ти в компанията на свои. След това се срещате (съвсем случайно... съвсем) в унисекс тоалетната, където оставяте нетърпеливите ви езици да говорят вместо вас. Погалват сливиците, след това я захапваш за вратлето. Притиснато, изправено, надървено, влажно, настръхнало, на пръсти, вътре. Страстно изчукване с елементи на галантен foreplay. Със запретнати дрешки, запъхтяни, потни. А после се връщате при приятелите си…

А най-възвишеното?
Поглъщам форми и цветове. От природата, образуванията й. Небето. Това проклето небе е безкраен източник на емоции. Хората и дълбочината на очите им. Градът. Кадър по кадър запечатвам, за да мога след това да разкажа. Думите са акварелните боички, които помагат да видите цялата картина в главата ми. Или поне фрагмент от нея.

Смяташ ли, че ако Бог прочете тази книга, ще те прати в Ада?
Разбира се. Ще се сърди, че неговото копие (щ)е (бъде) без автограф. Първо ще ми натресе някоя мълния в задника, а след това доволно ще ми покаже среден пръст от другата страна на заключените райски порти. Това май Го превръща в лицемер, но... кой съм аз, че да Го съдя!

А би ли я препоръчал на Дявола?
Съжалявам, че трябва да го кажа, скъпи читатели, но... той пръв я прочете. Но трябва да се радвате, защото благодарение на одобрението му съществува в този материално нематериален свят.

С една дума: каква е поуката?
Не играй срещу себе си. Не и ти. Почнеш ли сам себе си да заблуждаваш – свършена работа. И то не по онзи готиния начин, който да ти се лепне... на душата. Стига с тези емоционални ями, бездушни хора... приятно четене!

PS Интервюто е дело на мен и на Адриан Лазаровски, а снимката свих от този скандално култов пост на Събина.

Коментар

2011-03-31T21:05:00.001+01:00

Напоследък:

а) нямам

б) имам

...много неща за казване.

А ти?

Nobody Fucks With The Jesus

2011-03-21T14:00:00.003Z

The Dude: Yeah, well, you know, that's just, like, your opinion, man.

Year Hero

2011-02-28T10:59:00.003Z

Seriously, how cool is that?

В момента:

Trent Reznor & Atticus Ross – In Motion

Кръстникът на отбора

2011-02-12T21:47:00.006Z

"Трудно ми е да убедя себе си, че един благодетелен и всемогъщ Бог е създал насекомите с ясната умисъл, че техните ларви ще се хранят с жива плът, или че котките си играят с мишките, които ще изядат... От друга страна ми е трудно да се чувствам удовлетворен, като изкажа твърдението, че тази забележителна Вселена и най-вече природата на човека, са плод на груба сила. Склонен съм да гледам на всичко като следствието от точно определени закони, а детайлите, добри или лоши, са работата на нещо, което можем да наречем случайност." Това е цитат от писмо, което Чарлс Дарвин пише през пролетта на 1860 г. Обърнете внимание - случайността са обстоятелствата, а не механизмa на еволюцията; колкото до забележката по адрес на Създателя - съсредоточете се, преглътнете горчивия, но фактологично и логически неоспорим факт, след което отделете малко време за симпатичната и образователна лекция на Майкъл Шърмър:

PS Така де, ЧРД на най-важната фигура в биологията.

Азиатско ръкоделие

2011-02-08T18:53:00.003Z

Ако масовият вкус е съдник за качество, то порното е класа, а корейците са естети. Според сп. “Newsweek” Корея е на първо място по adult-потребление на глава от населението в световен мащаб (10х to Ради за новината). Шампионите харчат около $530 за “розови” удоволствия, което е значително повече от вторите в класацията, японците, които кихат по $155. След тях са: Финландия ($115), Австралия ($100), Бразилия ($54), Чехия ($45), САЩ ($44), Тайван ($43), Великобритания ($32) и Канада ($30).

Добре, порното е супер и никой нормален не би тръгнал да спори по въпроса. Ама в уравнението има осезаем азиатски превес, което закономерно държи нащрек здравия разум. Масовия вкус го оставяме настрана (независимо от географската точка), обаче придърпваме насам корейците – отявлени и отколешни любители на изтънчения гор, вибриращия пудинг и патологичната копрофилия; за съвсем кратко ги оглеждаме критично, после се сещаме защо сме им фенове и ги слагаме на етажерката с любими неща най-вече заради страшното кино, което правят (жанрово конвенционално, но сюжетно, нарaтивно и идейно откачено), а също и заради mindfuck-културата им, която е култ и шок в чиста симбиоза. Според моите два цента това е категорична причина да се доверя на фетишите им.

Изводът за днес: Корея е пич => Корея обича порно => порното е пич.

В момента (замествам едното с другото):

Genitorturers - Devil In А Bottle

PS Преброих се и това бяха най-загубените 20 минути от изключително дълго време насам.

Cретение

2011-02-02T09:08:00.002Z

“Женитбата нека бъде на почит у всички, и леглото неосквернено; защото Бог ще съди блудниците и прелюбодейците.”

“Ако някой легне с мъжко, като с женско, и двамата са извършили гнусота; непременно да се умъртвят; кръвта им да бъде върху тях.”

“Който легне с жената на баща си, бащината голота е открил; непременно и двамата да се умъртвят; кръвта им да бъде върху тях.”

“Ако някой вземе жена и майка й, това е беззаконие; с огън да се изгорят и той и те, за да няма беззаконие между вас.”

“Ако някой се съвъкупи с животно, той непременно да се умъртви, и животното да убиете.”

“Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Недейте се лъга. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложниците, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство. И такива бяха някои от вас; но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа Исуса Христа и в Духа на нашия Бог.”

PS Още?

Физика на (соци)ума

2011-01-26T18:50:00.006Z

Човекът е може би най-интересният биологичен вид на планетата – едва ли някой може да оспори това. Друг е въпросът доколко уникални сме като част от живия свят и доколко сме галеници на еволюционните закони. Истината е, че за да разберем хората и за да имаме ясен поглед както към прежното, така и към предстоящото, трябва да гледаме на себе си като на поведенчески схеми с определени, но и често трудни за разгадаване характеристики – донякъде подобно на градивните частици. Това е позицията на физика Марк Бюканан, който в книгата “Социалният атом” се опитва да съчетае основите на социологията и икономиката с тези на квантовата физика.

“Социалният атом” търси произхода на сегрегацията, реципрочния алтруизъм, разпадането на финансовите гиганти и прочее, като през по-голямата си част предлага авторовите разсъждения в спретнат, ясен и достъпен вид. Ще си позволя един цитат, който засяга бегло, но безкомпромисно толкова “обичаната” от мислещите хора религия:

Пределно близко до ума е, че религията съществува с основание: подобно на етноцентричните предубеждения, религиозната вяра – чрез енергията и предаността, които вдъхновява – е носила дивиденти в миналото, на нашите прадеди и на групите, към които те са принадлежали. Доста от умовете ни, подозирам, са „подготвени” да бъдат религиозни по същия начин, по който са подготвени да вземат инстинктивни решения – на кого можем да се доверим, примерно. Сляпата вяра е може би последното оръжие на груповото единство. Ако всички бяхме една-единствена група, щеше да е окей. Щяхме да живеем живот-мечта, с каквато си поискаме вяра и в пълно разбирателство помежду си. Само че религиозните групи, убедени в своята правота, са изтребвали вярващите от други групи – а и невярващите – векове наред. Трудно бихме си представили, че това същото няма да се случва и в бъдеще, само че с още по-мощни оръжия. В това отношение упоритият ни инстинкт към религията може да е най-опасната проява на нашата „недостатъчна приспособимост.”

Всъщност именно остатъците от религиозния светоглед във философията са коренът, в последна сметка, на дълго време доминиралия възглед за човека като за съвършено рационално същество, издигнато на пиедестал над останалата природа. Същите корени подхранват и идеята, че социалната наука по същината си трябва да се различава от физичната; че трябва да издълбаем дълбока разделителна линия през света, като човешкият род остане от едната страна, а природата – от другата. Но ние сме част от природата и ще разберем по-добре самите себе си само ако свикнем с тази мисъл. Направим ли го, имаме по-добър шанс да тръгнем „напред към миналото”, поемайки факела от Дейвид Хюм, Адам Смит и техните съвременници, и подхождайки към света с оптимизъм и увереност, че можем да открием истината, каквато и да е тя.

PS Докато разни завършени идиоти проповядват креационистки идеи и уж изобличават великия Чарлс Дарвин, вие можете да отговорите с разумен отпор, игнорирайки първобитната им пропаганда и четейки автори като Бюканан. “Социалният атом” е в книжарниците, така че действайте.

Inauguration

2011-01-20T08:06:00.002Z

"Невъзможността за мирна революция води до неизбежност от насилствена революция."

They Said That Hell's Not Hot

2011-01-13T10:44:00.003Z

Това е дърто, но е dirty и funny, затова му позволявам да се задоми в района. Та: според легендата текстът по-долу е резултат от въпрос, даден на изпита по химия във Вашингтонския университет. Отговорът на един от студентите бил толкова "професионален" че професорът го споделил с колегите си чрез Интернет, благодарение на което го четем и ние...

Допълнителен въпрос: Адът екзотермичен (отделя топлина) ли е или е ендотермичен (поема топлина)? Повечето студенти написали отговор съгласно вярванията си, използвайки правилото на Бойл - газовете се охлаждат при разширяване и се нагряват при свиване. Един от студентите обаче написал следното:

Първо, трябва да знаем как масата на Ада се изменя във времето. Следователно трябва да знаем скоростта, с която душите влизат в Ада и респективно излизат оттам. Мисля, че с достатъчна точност можем да предположим, че след като една душа попадне в Ада, тя не може да го напусне. Следователно напускащи Ада души няма. По въпроса колко души влизат в Ада нека да разгледаме различните религии, съществуващи в днешния свят. Почти всички религии твърдят, че ако не си техен последовател, ще попаднеш в Ада. След като религиите са повече от една и никой не принадлежи на повече от една религия, можем да приемем, че всички души ще попаднат в Ада. При сегашните данни за раждаемост и смъртност, може да се очаква броят на душите в Ада да нараства експоненциално. Да разгледаме скоростта на изменение на обема на Ада, тъй като закона на Бойл твърди, че за да се запазят температурата и налягането в него, обемът му трябва да нараства пропорционално на нарастването броя на душите там... Оттук произтичат две възможности:

1. Ако Адът се разширява по-бавно отколкото душите постъпват в него, тогава температурата и налягането ще нарастват докато вратите му не издържат и целия Ад се изсипе на Земята (until all Hell breaks loose).

2. Ако Адът се разширява по бързо от нарастването броя на душите в него, тогава температурата и налягането ще спадат докато той замръзне.

И така, какво ще се случи? Ако приемем за верен формулирания от приятелката ми Тереза постулат, че "по-скоро Адът ще замръзне, отколкото аз да спя с теб" и като вземем предвид факта, че миналата нощ спах с нея, тогава 2 трябва да е вярно, и тогава Адът е екзотермичен и вече е замръзнал. Крайният резултат от тази теория е, че щом Адът е замръзнал, то той не приема повече души и следователно не функционира... оставяйки само Рая и по такъв начин доказвайки съществуването на Светия Дух, което обяснява защо миналата нощ Тереза през цялото време викаше "О, Боже!".

11-11

2011-01-11T06:28:00.002Z

Интензивно начало. От онези, които съчетават трудовата експлоатация с безсрамни и робовладелски параметри. През делниците не ми остава време почти за нищо друго, което може би е добре – стресът май ме подтиква към покушения. Сигурно и предстоящата сесия допринася, въпреки че не ме касае пряко. Добрите неща: първо, отказах един зловещ и сериозен порок; второ, започвам да изпадам в метафоричен и крайно положителен еквивалент на хроничната хипоксия. Това пък от своя страна води до интересни странични действия, например до спонтанно и плашещо естествено освобождаване от още няколко порока (срeд тях не са петъчните и съботните напивания, но кой ли би очаквал друго?). Накрая от мен ще остане един гол и искрен аскет с потъпкана демоничност. Кеф.

В момента (е някак празно наоколо):

Marilyn Manson – The Love Song

PS Бенджи, заклевам те да ми избереш як монитор, брат.

Една година на един дъх

2010-12-31T10:55:00.002Z

Вместо да правя дълбокомислен анализ или автобиографичен обзор на почти мъртвата вече 2010 г., реших да споделя кои са били най-интересните книги, които прочетох от януари досега. Последните 365 дни бяха особено книжни (цели 30 заглавия – не ми се беше случвало от ученическите години). Чудесно е, че възвърнах навика и удоволствието си от четенето, пък (макар и трудно) даже успявам да го съчетавам с роботската работа и хедонистичната разтуха. Още по-чудесно е, че тези 30 заглавия не бяха и наполовина толкова интересни, колкото самата изтичаща година.

Няма да им отделям специално внимание, само ще кажа, че за пореден път установих колко определяща и симбиозна е корелацията между читателския ти избор и твоето собствено аз – мотивация, (взаимо)отношения, начин на мислене, всичко. Особено съм благодарен на авторите, които разнообразиха настроението ми и обогатиха поне малко културния синтез. Навярно не всеки един от тях ще остане в литературната история, но е факт, че до един успяха да ми доставят невероятно удоволствие, за което съм им изключително благодарен.

Четенето е “умоповдигач”, революция и благословия, абе истински дар Божи (pun intended?). И все пак – не се увличайте прекалено, истинското приключение си остава не това между страниците, а това извън тях. Трябва да призная обаче, че въпреки уж старателната ми подборка, попаднах и на няколко големи тъпотии. Няма да ги споменавам. За сметка на това наваксах великолепни класики като “Планетата на маймуните” на Пиер Бул, “Фермата на животните” на Джордж Оруел и “Сидхарта” на Херман Хесе, а те успяха да компенсират редките глупости. За 2011 г. съм предвидил още по-интересни четива, така че ако съдбата няма други планове за мен, мисля тия дни да се концентрирам върху тях... А сега ще дам думата на пет блогъра, които също боледуват от библиофилия – Felix, Блажев, Бранко, Marishka и Silentium, които (надявам се) ще предизвикат други.

Успешна 2011 г. на всички!

Бъдни вещер

2010-12-24T10:14:00.004Z

Ще започна с един цитат от Стивън Кинг: “The beauty of religious mania is that it has the power to explain everything. Once God (or Satan) is accepted as the first cause of everything which happens in the mortal world, nothing is left to chance... logic can be happily tossed out the window.” Абсолютно съм съгласен с твърдението, само бих заменил “beauty” с “tragedy”. Естествено, нямам нищо против традициите, ако са с положителен или празничен заряд и никога не бих се противопоставил на сезонни събития като Коледа и на тяхната сплотяваща, уютна и семейна атмосфера. Редно е обаче да се знае, че в Коледа и подобните на нея (уж християнски) запазени марки няма нищо монотеистично и библейско. Те са откровен паганизъм. Така че успокойте си малко необразованите души и осъзнайте абсурда на превзетата си и фалшива религиозна екзалтация, защото ако има Бог, той сигурно ви се смее в момента. Опитайте се вместо да размахвате езически украсени символи, пазарувайки езически маскирани подаръци и декорирайки езически борчета където ви падне, да концентрирате енергията си в добро настроение и искрени усмивки без да ангажирате останалите с богобоязливи и глупави суеверия, които незнайно защо взимате на сериозно.

Ще завърша с цитат от Бил Хикс: “Christianity has a built-in defense system: anything that questions a belief, no matter how logical the argument is, is the work of Satan by the very fact that it makes you question a belief. It's a very interesting defense mechanism and the only way to get by it – and believe me, I was raised Southern Baptist – is to take massive amounts of mushrooms, sit in a field, and just go, "Show me."” Точно така. Затова преди да сте ме обвинили в крайно богохулство и латентен сатанизъм, бързам да ви посоча с пръст и да ви осъдя като идолопоклонници, които зарибяват децата си с демони под прикритие, носещи червени дрехи, дълги бради и торби с порочни изкушения. Не забравяйте какво ни учи тъпото юдео-християнство: “Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове, освен Мене”. Е, ако има Дявол, той сигурно ви мисли да изключително лесни, LOL.

Добавям от мен “Merry Fuck-Mass And Hail Satan!” и си пускам нещо извън темата:

John Lennon – Mind Games

Формално включване от Р'лйех

2010-12-17T14:12:00.002Z

Обявявам The Spiral’s Buzz за официално занемарен! Причините: тенденциозна загуба на интерес, недостиг на време и разни приоритети. Плюс: стенеща (хибер)нация и не(сме)тно количество аскетизъм. И букви, генериращи Лъвкрафтово настроение. То пък кулминира в бродене из Инсмут и Аркхам, припяване на арабски суеверия и Ктхулу-псалми (“Ph'nglui mglw'nafh Cthulhu R'lyeh wgah'nagl fhtagn!”), редуване на студени сънища и топл(ещ)и калорифери. Тук-там: (гр)адски ве(че)ри, селски тролове и обвинения в агресия, завършили с “кофи awkwardness” и една пулсираща аркада. Няколко добри филма, литри черен чай и (идео)логически дебати в градината на правното законодателство и (при)видната невинност. Над всички: купеста облачност от корпоративни лайна, изливащи се над бедни, богати и заблудени консуматори.

В момента:

Paradise Lost – As Horizons End

PS I like my eye. Red, swollen and sexy as the Lord’s intestines.

Ужасни дни

2010-11-21T15:27:00.004Z

Между 12 и 14 ноември пак посветих дните си на хорър-ескапизма. Миналогодишният трип вдигна високо летвата и не вярвах, че “Weekend Of Horrors” през 2010 г. може да надскочи очакванията, но ето на – ставали чудеса! Този път, отново в достойната и вдъхновяваща компания на моя верен и безценен ген Ани и отново през есента, тъй като фестът през май не се състоя, срещите и ръкостисканията бяха с легенди като Фред Уилямсън, Лиза Уилкокс, Удо Киер, Дани Трехо, Зора Керова, Том Савини, бандата Goblin и цели три Джейсън-а – Ари Лемън, който пръв изигра уродливия касапин и който е искрен особняк; Ричард Брукър, който пръв сложи хокейната маска (през далечната 1982 г.); Кейн Ходър – абсолютният Ворхийс, който цели четири пъти е колил с мачетето и който сега е особено актуален в уродливата кожа на новата слашър-икона Виктор Кроули. Всички те обаче, както и многото други, които също са култови, макар и не чак толкова, някак бледнеят пред близката среща с великия Дарио Ардженто, който не само удостои с присъствие конвенцията, с внимание – изтрещели фенове като мен, но и си размени няколко думи по телефона ми с Инна, която сега ми дължи нещо порочно в замяна, хяхя. Още нещо: преди да скоча към следващия - твърде хейтърски - абзац, искам да се похваля, че благодарение на Ани изживях допълнителни фенски емоции наскоро: косвен разговор с Ричард Докинс + книга с автограф. Ех, тези круши!

Anyway, пак изчезвам за неопределен период. Мисля да посветя времето си на благотворителност, мисионерство и каланетика. Добре де – само на мисионерство. Мисията е да възстановя баланса и да не се поддавам на низки страсти, чиито резултат би бил пагубен, тенденциозен или с крастави последици за (м)оралните похождения на еволюционната ми програма. Денят на християнското семейство е днес все пак – какъв по-добър повод да взема пример от църковните люде и да симулирам принципност. Разликата между тях и мен обаче е, че симулацията при мен рано или късно се превръща в практика... или просто умира на тезгяха със скиците и чертежите, ако приложението й е ненужно, некоректно или неизпълнимо. Пък и не знам дали тъй обич(а)ното Въведение Богородично може да бъде пример за какъвто и да е позитивизъм, особено като се има предвид, че той се чества по повод фанатичното и безсмислено погубване на един човешки живот – живот на малко и невинно момиче, което е било оставено от своите родители-олигофрени на догматичния произвол. Независимо дали тя е персонаж или патрон, символиката е потресаващо отвратителна и последователите й са не толкова смешни, колкото жалки в очите на логиката. С други думи – начукайте си християнските традиции в суеверните задници и емигрирайте някъде, където няма кислород за примитивните ви мозъци. Веднага!

Така... поолекна ми. Пускам си:

Rob Halford – Locked § Loaded

...и отивам да си направя чай. Over, out and kinda pissed.

PS Като изключим ужаса и тоновете deadlines, ноември е и вирулентен месец на преебани лимфоцити, което започва сериозно да ме вбесява. Дали не е време да преосмисля становището си за хомеопатията? Хаха.

Езикова гимназия

2010-11-07T21:26:00.003Z

Труден прием. После цял живот - песен!

В момента:

Deathstars - Tongues

Remember

2010-11-05T12:42:00.000Z

Zombified: Trinity

2010-10-31T12:55:00.006Z

Мъглата се вдига и разкрива престъпни улики: късове червиво месо, ръждиви съсиреци, оглозгани черепи, кървящи сетива и дълбоки локви от нечиста съвест, (мрако)бесни помисли и безбожни грехове. Мъртвите спят с препълнени търбуси, оригват се на човешка плът и храносмилат мозък, а (измамени) девици оплакват обречената си невинност; децата са нашарени от бръчки, старците се къпят в изпражнения, а свещеник си е прерязал вените върху пресния гроб на восъчната си вяра. Междувременно, Бог игнорира...

...но възлюбената Му челяд се впуска в зомбираните селения на смъртните хедонисти, наследници на вмирисания Лазар от Витания и самонадеяния Йешуа бен Йосиф. Ордите са все по-trendy и макар да не си падам принципно по trendy неща, в случая задоволството ми е неизбежно. Te са навсякъде – банери, списания, prime-time! Даже, докато чакам послушно утрешния AMC-пир, си направих зомби-pic, с който се фукам пред въображаемите си undead-любовници, които всяка вечер ми правят мръсно (в главата, а и не само), отдалечавайки ме все повече от здравия разум и стабилната карма... Сега убивам главобола след зверското оливане, закусвам (благо)ухания и мятам кокала на Бъкси, Millart, Добри, Bran и Tataf – заповядайте тук и се преобразете, пък после споделете.

Честит Хелоуин, уроди. Бъдете добри злодеи и зловещи добряци!

В момента:

Rob Zombie – Jesus Frankenstein

PS I’m so glad you are here.

Обичам маймуни

2010-10-25T08:29:00.002+01:00

Обичам маймуни.
В магазина за домашни любимци продаваха по 5 цента едната. Помислих си, че е странно - обикновено струват по няколко хилядарки. После реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. Купих си 200. Обичам маймуни.
Заведох ги вкъщи. Имам голяма кола. Дадох на едната да кара. Името й беше Зигмунд. Беше умствено изостанала. Всъщност, нито една от тях не беше особено умна. Непрекъснато се удряха в слабините. Започнах да се смея. Тогава фраснаха и мен между краката. Спрях да се смея.
Натъпках ги в стаята си. Не се приспособиха много добре към новата обстановка. Пищяха, скачаха със засилка от дивана и се блъскаха в стената. Отначало ми беше смешно, но след третия час този спектакъл започна да ми писва.
Два часа по-късно разбрах защо маймуните са толкова евтини - всичките умряха. Ей така, без видима причина. Просто пукнаха. Като златните рибки – купувате си една, пък тя вземе, че умре след пет часа. Проклети евтини маймуни.
Не знаех какво да правя. В стаята ми имаше 200 мъртви маймуни – върху леглото, в дрешника, по рафтовете с книги. Все едно имах 200 рогозки.
Реших да се отърва от едната, като я пусна в тоалетната. Не стана. Заседна. Сега имах 1 мъртва мокра маймуна и 199 мъртви сухи маймуни.
Представих си, че са плюшени играчки. За известно време това вършеше работа, но после започнаха да се разлагат. И да миришат наистина лошо.
Допика ми се, но в тоалетната имаше една мъртва маймуна, а хич не ми се искаше да викам водопроводчик. Беше ми неловко.
Опитах се да забавя разлагането, като ги замразя. За нещастие имаше място само за 2 маймуни и трябваше да ги сменям през 30 секунди. Освен това се наложи да изям всичката храна в хладилника, за да не се развали.
Опитах се да ги изгоря. Откъде да знам, че леглото ми ще се подпали толкова лесно. Наложи се да изгася огъня.
Вече имах 1 мъртва мокра маймуна в тоалетната, 2 мъртви замразени маймуни в хладилника и 197 мъртви овъглени маймуни на купчина върху леглото. Миризмата не се подобри.
Ядосах се, че не мога да се отърва от маймуните, нито да използвам тоалетната. Пребих свирепо едната. Почувствах се по добре.
Пробвах да ги изхвърля на боклука, но боклукчията ми каза, че градските власти не приемат овъглени маймуни. Казах му, че имам и една мокра. Той отказа да вземе и нея. Реших, че няма смисъл да го питам за замразените.
Накрая намерих решение. Раздадох ги като коледни подаръци. Приятелите ми не знаеха какво да кажат. Престориха се, че ги харесват, но аз усетих, че ме лъжат. Неблагодарници. Фраснах им по един между краката.
Обичам маймуни.

(Pазказ от неизвестен автор. Ако не те кефи, можеш да се гръмнеш.)

Кодиран синтез

2010-10-19T13:43:00.004+01:00

Включване на random режим...

Писане. Ароматни молекули. Спор с глупави хора. Мозъчни бури. Дати. Игнориране. Правилата на играта. Шибани правила, шибан хазарт. Още по-шибана транслация с разсеяна отговорност. Естествен непукизъм. Дрезгави гласове и няколко съвета. Индуизъм и архитектура. Изядено време. Спор с умни хора. Говорещи змии, наследствена вина и програмирани цици – слава "Богу", насън. Тревога. Забавление. Главоболие. Морал в зародиш и преоценка. Амнезия.

И пак писане. Писане за мъртвите.

В момента:

Recoil – Jezebel (Seductress Mix)

PS Бяла. Кома. Въпросителен знак.

In The Quiet Words Of Isaiah

2010-10-14T09:51:00.003+01:00

Едно време на Земята са живеели великани людоеди, но ние сме ги прогонили. Талaсъмите, дяволите, вампирите и всичките им останали роднини също си отидоха от нашия живот: те можеха да живеят само по мъгливите брегове на невежеството, в страната на суеверието. Сега отново щяхме да познаем невежеството (но този път различно от предишното), а също и суеверието, защото суеверието се ражда от липсата на знание. Сега, когато новият свят ни намекна за своето съществуване, дори ако обитателите му решат да не ни се натрапват или ако ние намерим начин да ги спрем, вампирите, привиденията и таласъмите отново ще се върнат при нас. Вечер край камините ще се разказва преданието за чуждия свят и отчаяно, пряко сили ние ще се мъчим да надвием ужаса от непознатата безкрайна далечина и това ще породи ужас, много по-голям от всичко, което крият чуждите светове. И както в стари времена, отново ще започнем да се страхуваме от тъмнината зад светлия кръг на нашите огньове.

Клифърд Д. Саймък, "Всичко живо е трева"

Смъртоносен фолк

2010-10-08T08:29:00.003+01:00

Всеки нормален човек си пада по филма, всеки кретен си пада по чалгата - ето ви миксираната версия.

PS 10x to Donnerjack.

Мляко

2010-10-05T21:31:00.002+01:00

God’s True Face

2010-09-27T07:02:00.006+01:00

Минавам покрай тази сграда почти всеки ден и сутрин обикновено тя има ярък, направо ослепителен ореол. Има нещо особено символно в слънчевия й блясък, комбиниран с ироничните думи по фасадата – особено през тия няколко (твърде турбулентни) дни, когато религиозна суматоха е обхванала както България, така и Великобритания. По-будната част от англичаните е отвратена от посещението на противоречивата до степен на скандалност фигура Бенедикт XVI, който според мнозина е сред основните лица, потулили педофилските скандали в католическия свят (май в крайна сметка хиперболизираните сравнения с друг немскоговорещ и изтъкнат слуга на Всевишния – Адолф Хитлер – не са чак толкова преувеличени). Цолев с право е възмутен, както и Vainpire, a Infidel директно праща Папата на съд, с което няма как да съм по-съгласен. Обърнете внимание на постовете им, ако имате глава на раменете си.

В същото време родните суеверни лумпени – не само християнските, но и мюсюлманските – се юрнаха като стадо загорели за мозъчна и морална смърт овце на шествие за въвеждането на религии в учебната програма. Аз съм “за”, разбира се – искам да се изучават житията на Авраам, Иисус и Мохамед, но не искам да се пропускат Хадес, Один и Тангра. Кое прави (даден) Бог по-достоен и правдоподобен от друг? Защо децата ни ще учат “истината” за Яхве и Алах, а не тази за Аполон и Кетцалкоатъл? Нещо повече – кой и защо има правото да дамгосва учениците с религиозни щампи и да определя вероучението им? Класните стаи са място за факти, не за митологии и присъствието на “божи” лица и догми не би допринесло за рационалното мислене на подрастващите, а за разреждането на и без това застрашения им и атрофирал в последно време интелект. Казусът е най-вече противоконституционен и е в разрез със законите на уж светската ни държава, както Комитата съвсем адекватно отбеляза. Вярата е въпрос на личен избор, който следва да бъде съзнателен, а не диктуван от праисторически традиции и лицемерни “праведници”. Който иска да промива мозъка на поколението си с небивалици, може да го върши в специализирани места или вкъщи, не в училищата. Интересно ми е какво би станало, ако атеисти и агностици излязат на подобен протест – те имат пълното право да не ангажират децата си с глупости, но дали ще имат избор, ако кретеноидните ни политици се вслушат в нелепите вопли на богобоязливите си братя и сестри?

В момента (съм грипав, фрустриран, зверски недоспал и умерено палав):

W.A.S.P. – Animal (Fuck Like A Beast)

PS Религиозните общества са на практика неандерталски – ето например докъде стига обсесията на американските зомбита, вдъхновени от библейските текстове и считащи ги за неоспорима аксиома. Четете и ви уверявам, че ще редувате смях с депресия.

Гнили § г(л)адни

2010-09-24T23:14:00.004+01:00

Прясно-прясно, твърде възбуждащо и несъмнено загатващо един незабравим есенен сезон пред малкия екран в компанията на неживите. Тук можете да видите и финалния постер. Понеже имам проблем със script-a (или там к'вото е), апелирам да click-нете два пъти в/у видеото и да го изгледате в цял и уголемен размер... все пак големият размер е важен, нали така?

В момента:

Paris Motel - Mr. Splitfoot

Морален пейзаж

2010-08-31T17:30:00.002+01:00

Ако има начин да неутрализирам режимното напасване (понеже пак съм офисен плъх, а бях отвикнал), с което ми се налага да се съобразявам в последно време, то мислещият куражлия Сам Харис
върши чудесна работа. Независимо какви морални, идеологически или религиозни убеждения имаш, независимо дали си шибан зелот или готин атеист, дали си смел пожарникар, прост тракторист, самонадеян копирайтър, скапан чалгар, тлъст полицай, слабоумен кучкар, сексапилна колежка, лицемерен политик, футболна балерина, ретрограден поп (още родни епитети и балканска симптоматика – тук) и т. н., ако ще дори да си фес, пак би било добре за теб да обърнеш внимание на открито атакуващия смъртоносния вирус на фанатизма Харис, автор на важни книги, сред които “The End Of Faith” и “The Moral Landscape” (разбира се, те не са публикувани у нас, но ако случайно някой заблуден издател чете това, го съветвам да преосмисли репертоарния си план). Междувременно (до второ нареждане или до следващ организационен етап) ще понамаля съвсем присъствието си тук, а вие цъкнете субтитрите, които стоят като опция под видето, ‘щото с тях гледането е по-пълноценно.

Весел септември от мен и (надявам се) весело “Наздраве!” за Макс довечера. Жалко само, че my precious си тръгва скоро; с нея винаги е по-весело. B момента (я поздравявам с):

Murderdolls – Chapel Of Blood

PS Отново гледах “Децата на хората” и “Небесно царство”. Неподражаемо добри филми.

Страшна проза: “Шампионът”

2010-08-29T14:56:00.001+01:00

— Никъде няма да ходиш — каза мъжът, застанал пред вратата.
Той бе по-дребен от Хари Барлоу, не бе достатъчно едър и здрав, за да звучи убедително. Но от двете му страни стояха още двама души. Хари сметна, че сигурно би могъл да се справи и с тримата, но реши да не опитва. Подобно на повечето здравеняци, той цял живот бе нападан от хора, желаещи да докажат силата си. Бе му писнало от това. Не искаше повече да се бие.
— Моля, мръднете — обърна се той към мъжа.
— Само през трупа ми, пич. Оставаш тук. Това е твоята голяма нощ.
Целият ресторант избухна в аплодисменти. Хари се обърна бавно, оглеждайки лицата около себе си. Повечето бяха мъже. Странно, но не бе забелязал това, докато се хранеше. Всъщност почти нищо не бе забелязал, като изключим вкусното говеждо филе. Когато за пръв път видя „Барът на Рой“ и „Печено на скара“ се учуди от многото коли на паркинга. Градчето, скрито в отдалечен район из гористата провинция на северна Калифорния, изглеждаше твърде малко за толкова много автомобили. Щом опита невероятните пържоли, обаче, реши, че повечето сигурно са прекосили километри, за да вечерят в бара. Радваше се, че се е отбил. Досега. Сега просто искаше да си тръгне.
Направи крачка напред към тримата, препречващи пътя му.
— Спри — извика някой зад него.
Хари се обърна. Вече бе виждал този човек. По време на вечерята непознатият бе обикалял масите, смеейки се и бъбрейки с клиентите. Бе разменил няколко думи и с Хари.
— Аз съм Рой — бе му казал. — За пръв път ли си тука? А отде си? Как е хапването? — Изглеждаше учтив и любезен човек.
Сега бе насочил ловджийска пушка срещу него.
— За какво е това? — попита Хари.
— Не мога да ти позволя да си тръгнеш — отвърна Рой.
— И защо?
Освен кратките, заглъхващи звуци от сребърните съдове, тишина огласяше ресторанта.
— Ти си опонентът — осведоми го Рой.
— Какво опонирам? — попита Хари. Изчака, усещайки първите симптоми на страха.
— Не какво, а кого.
Хари дочу тих смях. Озъртайки се той видя, че всички го гледаха. Потри ръце о меките си кадифени панталони.
— Добре — каза. — Кого опонирам?
— Шампиона.
— Така ли?
Пак смях.
— Точно така. Не си ли чувал досега за Съботните нощни боеве? Е, тук — в „Барът на Рой“ и „Печено на скара“ — имаме наша си версия.
Бурни аплодисменти се понесоха с ръмжене из ресторанта. Рой даде знак с ръка да замълчат.
— Първият, който пристигне тук след девет часа в събота вечер, е опонентът. Ти дойде в девет и три.
Хари си спомни групата от седем-осем души, които стояха навън пред вратата и разговаряха тихо, но оживено. Някои го бяха погледнали особено, щом пристъпи. Сега вече знаеше защо бяха там. Бяха дошли в девет. Понеже знаеха правилата, мъдро бяха изчакали достатъчно дълго, докато някой глупак влезе пръв.
— Вижте — каза Хари, — не искам да се бия с никой.
— Повечето са така.
— И нямам намерение да го правя.
— Бяхме хванали един тип преди две години — разказа Рой. — Беше някакво пацифистко шубе. Не искаше да се бие с шампиона. Просто не искаше. Побягна към вратата. — Рой се ухили и размаха дулото на пушката. — Свалих го. Ще сваля и теб, ако се опиташ да избягаш.
— Това е лудост — промърмори Хари.
— Просто така си изкарваме яко. — Рой се обърна към тълпата: — Добре, момчета. Сега ще обясня на новите за Съботните нощни боеве.
Една келнерка застана до него, държейки купа пълна с червени билети.
— В купата има сто билета. Върху всеки билет е написан трисекунден период от време, стигайки до пет минути. Досега не сме имали бой, продължил повече от това. Плащате по пет кинта за всяка възможност. Победителят прибира сумата. Непродадените билети остават за нас. — Той потупа по ръката жената, която държеше купата. — Това тук е Джули, тя ще ви „пази“ времето. Аз съм съдия. Боят свършва, щом един от двамата състезатели умре. Някакви въпроси?
Нямаше въпроси.
— Елате и си купете билети. Боят започва след десет минути.
През следващите десет минути, докато клиентите вадеха от джобовете си пари, теглейки си билети от купата, Рой беше нащрек. Хари обмисляше възможността да побегне към вратата. Но прецени, че ще е по-разумно да се изправи срещу шампиона, отколкото срещу оръжието на Рой. За да му мине по-бързо времето той преброи колко бяха продадените билети.
Седемдесет и два.
По пет долара парчето излизаше, че се събират към $360.
— Боят започва след една минута — обяви Рой. — Последна възможност да си купите билет.
Нямаше повече желаещи.
— Елмър?
Кльощав плешив старец кимна и отиде до задната врата.
— Шампионът всеки момент ще дойде, приятели. Дали някои биха ми помогнали да разкараме тия маси оттука…?
Шест маси от центъра на помещението бяха преместени встрани, отваряйки място в средата, което на Хари му се струваше ужасно малко.
Тълпата изведнъж започна да аплодира и свирка. Гледайки право към задната врата, Хари видя Елмър да влиза. Зад него вървеше висок, мършав мъж.
— Дами и господа! — провикна се Рой. — Шампионът!
Шампионът погледна навъсено към тълпата и, накуцвайки, застана в центъра. Изглеждаше така, сякаш досега много пъти се е бил — широкото му чело бе пресечено от белег. Носеше превръзка на лявото око. Част от ухото му липсваше. А също и показалеца на лявата ръка.
Поглеждайки надолу, Хари видя каква бе причината за непохватната походка на шампиона. Еднометрова верига се влачеше между окованите му нозе.
— Няма да се бия с този човек — заяви Хари.
— О, напротив — каза му Рой. — Елмър?
Слабият старец коленичи. Отключи катинара, махайки прангите от единия крак на шампиона.
Хари направи крачка назад.
— Стой мирен — нареди му Рой.
— Няма как да ме накараш да се бия с този човек.
— Онези с по-малките номера ще се радват да чуят това.
— Точно така! — провикна се някой от тълпата.
— Ти просто стой там — обади се друг.
Още хора се присъединиха към виковете, едни го насърчаваха пасивно да чака мига на смъртта, други пък настояваха да се бие.
Елмър погледна към желязото върху лявото коляно на Хари. Веригата сега го свързваше с шампиона.
— Колко е? — попита Рой.
Виковете секнаха.
— Десет секунди до началото — каза Джули.
— Елмър?
Старецът притича към дъното. Отиде при тезгяха и извади оттам чифт равни по размер ножове.
— Пет секунди — каза Джули.
Ножовете имаха дървени дръжки с месингов предпазител и 8-инчови остриета от полирана стомана.
— Няма да го правим — каза Хари на шампиона. — Не могат да ни накарат.
Шампионът презрително се изсмя.
Елмър подаде единия нож на шампиона, а другия на Хари. Бързо се отдръпна, когато Джули каза:
— Почвайте!
Хари хвърли на земята ножа си. Острият връх се забоде надълбоко в твърдия дървен под. Дръжката все още вибрираше, когато шампионът замахна към стомаха на противника си. Хари отскочи. Веригата го спъна и той падна назад. Шампионът стъпи на коляното му. Хари изкрещя от силната болка.
В пристъп на лудост шампионът изпищя, хвърляйки се върху Хари. С две ръце Хари го спря да не забие ножа в лицето му. Острието се доближи. Затвори очи и усети левите си мигли да докосват стоманения връх. Извръщайки глава, той се обърна на една страна. Острието разкъса ухото му и се заби в земята до главата му. Сви юмрук и удари в носа шампиона. Зашемети го и използва момента да се измъкне изпод тялото му, претъркулвайки се. Пропълзя надалеч от търсещите да го сграбчат ръце и се изправи.
— Стига! — извика той. — Стига вече! Това трябва да спре!
Тълпата го освирка.
Шампионът вдигна ножа си, скочи на крака и тръгна към Хари, олюлявайки се. Острието разряза предната страна на карираната му риза.
— Спри!
Шампионът с ръмжене му се нахвърли. Посегна с ножа към корема на Хари, но не успя да го достигне, защото бе изритан в ръката. Нападна отново. Този път успя да пореже Хари и замахна към стомаха. Опонентът се завъртя и отблъсна атаката. Улови десните китка и лакът на шампиона и заби коляното си между тях. Ръката се счупи с грозен звук. Шампионът изкрещя, изпускайки ножа, ала го хвана с лявата си ръка и замахна в див екстаз, но Хари навреме се отдръпна. Клекна за по-голяма опора и силно дръпна веригата. Кракът на шампиона се изпружи високо и онзи се свлече. Хари скочи отгоре му. С две ръце притисна към пода здравата ръка на шампиона.
— Предай се! — изкрещя той на окървавеното лице пред себе си.
Шампионът кимна. Ножът падна от ръката му.
— Ето! — Хари вдигна очи към публиката. — Той се предаде! Спря!
Изведнъж мъжът се изправи и впи зъби във врата на Хари. Заслепен от болка и разгневен от измамата, Хари се просна на земята. Видя ножа. Четири пъти прониза тялото на противника си преди челюстите да се отпуснат. Шампионът падна. Главата му силно и глухо се удари в пода.
Хари изпълзя настрани, опипвайки раната на врата си. Не кървеше чак толкова, колкото се бе опасявал.
Седейки на земята той видя Рой да коленичи до шампиона.
— Мъртъв ли е? — надигна се въпрос.
Рой провери пулса.
— Още не — каза той.
— Хайде! — извика някой.
— Давай, де! — подкани го друг.
— Довърши го! — обади се някаква жена.
Това продължи още няколко секунди. След това настъпи тишина. Абсолютна тишина. Всички се взираха в Рой, коленичил до свлеклия се шампион.
— Умря — обяви Рой.
Джули натисна хронометъра:
— Две минути и двайсет и осем секунди.
— Това е моят! — зарадва се някакъв мъж, размахвайки билета си. — Моят е! Ето го!
— Ела тук — каза Рой. — Само ще сверим номера и после ще можеш да си вземеш печалбата. — Обърна се към кльощавия си асистент. — Елмър?
Елмър коленичи между Хари и трупа. Махна оковите на мъртвеца. Преди Хари да успее да реагира желязната скоба бе затегната около десния му глезен. Елмър заключи катинара.
— Хей! — запротестира Хари. — Свали ги! Аз спечелих! Трябва да ме пуснеш!
— Съжалявам, но не мога — каза Рой, усмихвайки му се. — Ти си шампионът.

Ричард Леймън, автор
Благой Иванов, превод

Тържествена кланица

2010-08-17T17:27:00.002+01:00

Св. мъченик Мирон бил свещеник в някое място на Ахаия (Гърция). Той бил от богат и знатен род. Отличавал се със своя благ характер. Бил кротък, боголюбив и човеколюбив. Във времето на цар Деций (249-251) на самия ден Рождество Христово езичници се втурнали в храма, гдето служил Мирон, извлекли го навън и го подложили на ужасни мъки. В своя гняв те го хвърлили в силно нагорещена пещ, но Мирон излязъл невредим. Това чудо не вразумило мъчителите, а ги довело до още по-голяма ярост. Особено разгневен бил съдията Антипатър. Той заповядал да одерат на ремъци кожата на Мирон от главата до нозете. Мъченикът доловил един такъв ремък от своята кожа и с него ударил по лицето съдията-мъчител. Съдията изпаднал в ужас, взел меч и се самоубил. Най-после св. Мирон бил отведен в гр. Кизик и там го посекли с меч. Това станало в 250 г.

Yesterday...

2010-08-15T14:00:00.003+01:00

...seems so far away.

PS Tomorrow пък seems so boring. Finally!

Допотопен цирк

2010-08-02T14:52:00.002+01:00

Видях онзи ден в Автора статия за някакъв динозавърски филм и реших да го потърся в Google. Докато пишех предполагаемото име на английски, получих няколко твърде култови подсказки (най-невъобразимата от тях е emphasize-ната). Ясно е, че според някои идиоти мезозойските владетели са научна измислица, а според други пък те са coexist-вали заедно с нас допреди 6000 години (после Потопа ги е удавил, разбира се); освен това конспиративните теории на креационистите явно са се сблъскали с популярния онлайн мем, известен като Raptor Jesus, от което нещата са станали още по-забавни.

В момента:

'Weird Al' Yankovic – Jurassic Park

PS Дълбоко се извинявам, че дори споменах “авторския” сайт, признавайки си периодичното си посещение в него. Както знаем, той е известен с некадърните си (фактологично грешни, тематично банални, граматично скандални и стилистично нелепи) материали, но понякога съм ужасен мазохист, който обича да наранява интелекта си.

Страшна проза: “Ние тримата”

2010-07-31T05:13:00.002+01:00

Джонатан, Джесика и аз изкарахме татко през трапезарията и изящно обзаведената в староанглийски стил кухня. Имахме известни затруднения с минаването му през задната врата, но това беше само заради неговата твърдост. Да не си помислите, че имам предвид неговото държание или темперамент — вярно е, че татко можеше да бъде наистина гадно копеле, когато си поискаше, но сега причината бе друга. Просто мъртвешкото вкочаняване беше стегнало мускулите му. Това обаче нямаше да ни разколебае. Започнахме да го ритаме, докато не се прегъна на две и можеше да мине без проблеми през вратата. Извлякохме го на верандата и го спуснахме по шестте стъпала до моравата.
— Тежи цял тон! — оплака се Джонатан, докато бършеше струйките пот над веждите си, пухтеше и дишаше тежко.
— Не цял тон — поправи го Джесика. — По-малко от сто кила.
Макар че бяхме тризнаци и имахме изненадваща прилика в много отношения, се различавахме един от друг по множество малки детайли. Джесика например беше най-прагматичната от нас, докато Джонатан обичаше да преувеличава, да си фантазира и да си мечтае по цял ден. Аз представлявах нещо по средата на техните две крайности. Един прагматичен мечтател?
— А сега какво? — попита Джонатан, мръщейки се от погнуса и сочейки към трупа, който лежеше на тревата.
— Ще го изгорим — отсече Джесиха. Красивите й устни се свиха до тънка, сякаш нарисувана с молив линия върху лицето й. Дългата й руса коса улавяше в себе си цялата прелест на утринното слънце и сияеше. Денят беше прекрасен, а тя бе най-прекрасното нещо в него. — Ще го изгорим.
— Не трябва ли да изкараме и мама навън и да ги изгорим заедно? — попита Джонатан. — Така ще си спестим излишни усилия.
— Ако накладем голям огън, пламъците ще се вдигнат твърде високо — отвърна му Джесика. — А ние не искаме някоя случайно прехвръкнала искра да запали къщата, нали?
— Голяма работа! Нали ще разполагаме с всичките къщи на света! — каза Джонатан, разпервайки ръце, за да покаже курортите около нас, очертанията на щата Масачузетс отвъд тях, Съединените щати и отвъд техните граници — целия свят.
Джесика се взираше изпитателно в него.
— Не съм ли прав, Джери? — обърна се Джонатан към мен.
— Не е ли целият свят на наше разположение? Можем да си изберем да живеем, където поискаме. Мисля, че е глупаво да се тревожим за някаква си стара къща.
— Прав си — казах.
— Аз обичам тази къща — рече Джесика.
Само защото Джесика обичаше тази къща, сега ние стояхме на четири-пет метра от проснатия труп, наблюдавахме го съсредоточено и си мислехме за пламъците, които щяха да го изпепелят за секунди. Изведнъж сякаш отнякъде избухна огън и обви татко в червено-оранжево було. Той гореше добре — почерня, започна да се подува, зацвърча и накрая се превърна в пепел.
— Чувствам се така, сякаш ми е тъжно — продума накрая Джонатан.
Джесика се намръщи.
— Това все пак беше нашият татко — каза й Джонатан.
— Ние сме над евтината сантименталност. — Джесика се взирате съсредоточено в нас двамата, за да е сигурна, че разбираме онова, за което говори. — Ние сме нова раса с нови емоции и нов начин на мислене.
— Така е. — Но Джонатан не изглеждаше напълно убеден.
— Хайде сега да докараме и мама — предложи сестра ни.
Макар че беше само на десет години — с шест минути по-малка от Джонатан и с три минути по-малка от мен — Джесика беше най-силната като характер от нас. Обикновено ставаше така, както тя искаше.
Върнахме се в къщата за мама.

***

Правителството беше изпратило пред нашата къща военен контингент от дванайсет морски пехотинци и осем цивилни оперативни работници. Предполагаше се, че тези мъже бяха тук, за да ни охраняват и да ни предпазват от опасност. Всъщност те се бяха разположили наоколо само за да бъдат сигурни, че ще останем затворници. Когато свършихме с мама, довлякохме и техните трупове на ливадата и ги изгорихме един по един.
Джонатан беше изтощен. Той седна между два тлеещи скелета и избърса потта и саждите от лицето си.
— Може би правим голяма грешка — промълви.
— Грешка? — попита Джесика. Веднага бе заела отбранителна позиция.
— Може би не трябваше да ги убиваме всичките — рече той.
Джесика тропна с крак. Златистите й къдрици се полюшнаха красиво.
— Джонатан, ти си едно тъпо копеле! Много добре знаеш какво щяха да сторят с нас. В момента, в който открият докъде се простират силите, които владеем, и колко бързо придобиваме нови умения, те най-накрая щяха да разберат що за опасност в действителност представляваме за тях. Щяха да ни убият.
— Можехме да убием само неколцина от тях — и пак щяхме да постигнем своето. Защо трябваше да избиваме всички?
Джесика въздъхна.
— Виж, те са като неандерталци в сравнение с нас. Ние сме нова раса с нови сили, нови емоции, нов начин на мислене. Ние сме най-преждевременно развитите деца в цялата човешка история — но те също имат определена груба сила, не го забравяй. Единственият ни шанс е да действаме без предупреждение. Както и направихме.
Джонатан огледа почернялата трева наоколо.
— Колко работа само ни чака! Отиде ни цялата сутрин да се отървем от онези, а какво ли ни чака още! Никога няма да успеем да почистим целия свят.
— Не след дълго ще се научим как да левитираме телата им — каза Джесика. — Усещам как тази сила се надига в мен. Може би даже ще се научим и как да ги телепортираме от едно място на друго. Тогава нещата ще бъдат много по-лесни. Освен това няма да почистваме целия свят, а само онези участъци от него, които искаме да използваме през следващите няколко години. Времето и плъховете ще ни помогнат там, където няма да се справим.
— Сигурно си права — примири се Джонатан.
Аз обаче знаех, че съмнението продължава да го гризе, защото донякъде споделях опасенията му. Безспорно ние тримата стояхме по-високо на еволюционната стълбица, отколкото всяко друго същество преди нас. Ние можехме да четем чуждите мисли, да виждаме бъдещето и сме способни да излизаме от тялото си, когато го пожелаем. Владеем онзи номер с огъня — можем да превръщаме мисловната енергия в истински природен ураган. Джонатан е в състояние да управлява движението на неголеми струи вода, талант, който му се струва най-забавен, когато аз уринирам; макар и да принадлежи към новата раса, той продължава да е странно запленен от детинските лудории. Джесика е способна съвсем точно да предсказва времето. Аз пък съм емпатичен към животните — кучетата идват веднага при мен, както и котките, птиците и всички други създания. И, разбира се, ние можем да сложим край на живота на всяко растение или животно само като си помислим за смъртта му, както си помислихме за смъртта на цялото човечество. Навярно, имайки предвид Дарвиновата теория, на нас ни бе предопределено да унищожим тези нови неандерталци, веднъж след като сме разгърнали способностите си. Обаче не мога да се отърва от постоянно глождещото ме съмнение. Понякога имам чувството, че ще страдаме заради унищожението на цялата стара раса.
— Това е назадничаво мислене — заяви Джесика. Беше прочела мислите ми естествено. Нейният телепатичен талант е по-силен и по-добре развит от моя или от този на Джонатан. — Тяхната смърт не означава нищо. Не можем да изпитваме угризения. Ние сме тези, които носят новия живот, имаме нови емоции, нови надежди, нови мечти и нови правила.
— Наистина е така — казах аз. — Ти си абсолютно права.

***

В сряда слязохме към плажа и изгорихме труповете на мъртвите летовници. И тримата обичахме морето, ето защо не искахме плажната ивица да е осеяна с разлагащи се мъртъвци.
Когато приключихме с кремацията, двамата с Джонатан бяхме доста уморени. Джесика обаче настояваше да направим гадното нещо.
— Децата на нашата възраст не би трябвало да са способни на това — каза брат ни.
— Но ние сме — отвърна му тя. — Ние трябва да го направим. Освен това и аз го искам. Сега.
Така че направихме гадното нещо. Джонатан и тя. После аз с нея. Тя искаше още, но ние бяхме много изтощени.
Джесика се беше изтегнала на плажа. Все още неоформеното й, стройно тяло се белееше на фона на белия пясък.
— Ще изчакаме — каза тя.
— Какво да чакаме? — попита Джонатан.
— Вие двамата отново да станете готови.

***

Четири седмици след края на света двамата с Джонатан лежахме сами на плажа, приличайки се на слънцето. Той беше странно мълчалив от известно време насам, сякаш се страхуваше да говори.
Накрая, изглежда, все пак събра сили и ми каза:
— Смяташ ли, че е нормално за момиче на нейните години да бъде толкова… как да го кажа, да си иска винаги по този начин? Дори и да е от новата раса?
— Не.
— Тя изглежда… обсебена от някаква идея.
— Да.
— Има някаква цел, която е неясна за нас.
Той беше прав. И аз имах същото усещане.
— Неприятности.
— Може би.
— Задават се неприятности.
— Може би. Но какви неприятности може да има, след като краят на света вече е настъпил?

***

Два месеца след края на света и изгарянето на мама и татко, когато на нас с Джонатан ни беше дошло до гуша от къщата и искахме да се отправим към по-екзотични места, Джесика най-накрая ни посвети в големите новини.
— Не можем да си тръгнем оттук точно сега — заяви тя. Тонът й беше непреклонен. — Няма да си тръгнем оттук поне още няколко месеца. Бременна съм.

***

Дадохме си сметка за съществуването на това четвърто съзнание, когато Джесика беше бременна в четвъртия месец. И тримата се събудихме посред нощ — бяхме подгизнали от пот и ни се гадеше. Усещахме присъствието на новата личност.
— Бебето е — каза Джонатан. — Момче е.
— Да — подкрепих го, треперейки от болка заради мощното психическо въздействие, което ми оказваше. — И макар че е вътре в теб, Джесика, той знае. Още не е роден, но усеща всичко.
Джесика се извиваше от болки. Само изхленчи безпомощно.

***

— Бебето ще бъде също като нас, на нашето еволюционно ниво, а не по-висше — настоя Джесика. — Повече няма да ти слушам глупостите, Джонатан!
Тя беше само едно дете, макар и да носеше друго дете в утробата си. Щеше да става все no-гротескна с всеки следващ ден.
— Откъде можеш да знаеш, че няма да бъде по-висше от нас? — попита Джонатан. — Никой от нас не може даже да надзърне в съзнанието му. Никой от нас не може…
— Новите видове не еволюират толкова бързо — заяви тя.
— Ами ние!
— Освен това той е напълно безопасен — та той е наша рожба. Джесика очевидно си мислеше, че тази истина ще покаже още по-нагледно колко лъжлива е теорията на Джонатан.
— Ние също сме рожби на нашите родители — рече той. — И къде са те сега? Да предположим, че ние не сме новата раса. Да предположим, че сме кратка междинна стъпка — нещо като стадия на какавидата между гъсеницата и пеперудата. Може би това бебе е…
— Нямаме никакви основания да се страхуваме от бебето — отново подчерта Джесика, потупвайки издутия си корем с две ръце. — Дори и това, което казваш ти, да е вярно, той все пак ще има нужда от нас. За възпроизвеждане.
— Ще има нужда от теб — изсъска Джонатан. — Не от нас. Седнах и се вслушах в спора, без да знам какво да мисля.
Всъщност мисълта за новото същество, което щеше да се присъедини към нас, ме очароваше, но и ме плашеше. Опитах се да ги поразвеселя малко:
— Може би всичко, което си мислим, е погрешно. Навярно бебето е самото Второ пришествие — онова, за което говори Йейтс в стихотворението си — звярът, който се движи към Витлеем, за да се роди.
Никой от двамата не оцени чувството ми за хумор.
— Изобщо не мога да понасям Йейтс — заяви Джонатан.
— И аз — подкрепи го Джесика. — Такъв навъсен задник е бил. Както и да е, ние стоим над такива суеверия. Ние сме новата раса, имаме нови емоции и нови мечти, нови надежди и нови правила.
— Това е сериозна заплаха, Джери — обърна се брат ми към мен. — Не е нещо, с което да си правиш майтап.
След което отново започнаха да се карат и да си крещят един на друг — също както мама и татко често правеха, когато не можеха да оправят семейния бюджет. Някои неща никога не се променят.
Бебето ни събуждаше непрекъснато всяка нощ, сякаш му харесваше да нарушава почивката ни. Някъде през седмия месец от бременността на Джесика, малко преди разсъмване, сънят ни беше прекъснат от мощна експлозия на мисловна енергия, идваща от неизлязлото още от утробата същество.
— Мисля, че съм сбъркал — изведнъж каза Джонатан.
— За кое? — попитах. Едва го виждах в тъмната спалня.
— Не е момче. Момиче е — рече той.
Опитах се да сондирам със съзнанието си мозъчето на създанието вътре в корема на Джесика. То ми се противопостави и не ме допусна вътре, също както не бе допуснало психическите атаки на Джонатан и Джесика. Обаче бях сигурен, че е мъжко, а не женско. Казах това на Джонатан.
Джесика седеше изправена в леглото, с гръб, опрян на таблата, а с ръцете си беше обгърнала корема си.
— И двамата грешите. Мисля, че е момче и момиче. Или нито едното от двете.
Джонатан запали нощната лампа и я изгледа. Крайморската ни къща беше странно притихнала.
— Какво трябва да означава това?
Тя потрепери от болка, след като детето вътре в нея я ритна силно.
— Аз се намирам в по-близък контакт с него от вас. Усещам какво става вътре в него. То не е като нас.
— Тогава значи съм прав — каза Джонатан.
Джесика не отговори.
— Ако е от двата пола или пък не е от нито един от тях, значи няма да се нуждае от никого от нас — каза той.
Джонатан загаси лампата. Нямаше какво друго да се направи.
— Може би трябва да го убием — предложих.
— Няма да можем — отвърна Джесика. — То е прекалено силно.
— Господи Исусе! — възкликна Джонатан. — Неспособни сме дори да прочетем мислите му! Щом може да задържи нас тримата извън съзнанието си, със сигурност ще се защити от каквото и да е. Господи Исусе!
В мрака, докато богохулствата на Джонатан отекваха в помещението, Джесика каза:
— Повече не изричай това, Джонатан. Това е нещо по-долно от нас. Ние стоим над тези стари суеверия. Ние сме новите хора. Имаме нови емоции, нови вярвания, нови правила.
— Да, така е — допълних аз. — За още месец и нещо.

Дийн Кунц, автор
Адриан Лазаровски, превод

The Dead Are Teasing

2010-07-23T12:47:00.003+01:00

Както вече споменах, тази есен отвъдното ще се препълни и мъртвите ще бродят из вашите телевизори... Sorry за тематичните ми прищявки напоследък и по-рядкото включване, но мотивацията ми е малко low. За сметка на това бъдещата undead рожба на AMC продължава да ме вълнува – повече от социалния живот, кучките и международния боксофис. Оставям ви с този прекрасен тийзър-постер на “The Walking Dead” (още вкусна манджа – тук, както и на Comic-Con), дело на абсолютната легенда Дрю Стрюзан, а вие се въоръжете с повече търпение, ако смятате да ме четете все тъй всеотдайно и занапред.

В момента:

Lords Оf Acid – I Sit On Acid (Extended Remix)

PS Очаквайте скоро войната!

Cursive

2010-07-18T23:14:00.004+01:00

Прекарах уикенд на хубаво място по лош повод, а като се върнах, ме посрещна някаква кука на гарата и почти ме арестува, ‘щото съм идвал от подозрителна и популярна с марихуанските си земеделски култури дестинация; разминах се само с празнене на джобове и равнодушно ровене из сакове. Униформеният имаше моята фамилия, сигурно ме е помислил за част от семейството и изтърпя почти мъжки саркастичното ми чувство за хумор. Беше бял кахър де, за разлика от съседите ми, които отглеждат дете-идиотче и които мисля тия дни да взривя. Иронията е, че преди няколко дни виках баш заради тях ченгета, но ме вързаха. Представям си какво ли би станало, ако някой ден наистина имам животоспасяваща нужда от синя лампа... от друга страна: може би това е добър знак – ще мога на спокойствие да заколя изродчето, без да се опасявам от полицейска намеса.

In the meantime, Nezzo ме изчетка и намерих още един съмишленик; срещах лица, говорих с физически данни и игнорирах неврони; тук-там осъмвах със спирт в мозъка; четох житието на Богородица; разбрах, че предубеждението ми към претенциозното шовинистично позьорче Фредерик Бегбеде е било съвсем заслужено и си обещах кино другата седмица, ‘щото не ми се е случвало скоро. Чакам и важно обаждане в края на месеца, така че стискайте ми палеца... или ми го посмучете, сигурно ще има същия ефект.

В момента:

Everlаst – White Trash Beautiful

PS Coma, I wanna wake up in your white sun.

Нежива музика

2010-07-16T10:20:00.006+01:00

Това не само направи поредната свирка на hype-а ми, но и ме носталгизира. Пускам петте най-силни, атмосферни и запомнящи се теми от зомби-филми, композирани до момента. Да, постът е ужасно geek-овски, за което не се извинявам и за което всъщност очаквам благодарност. Enjoy and stay alive!

“L'Alba dei morti viventi”, Goblin [“Dawn Of The Dead” OST]

“Dawn Of The Dead” на Джордж А. Ромеро не само е ненадминат за поджанра си, но и концептуално е безкрайно influencial хорър-сатира, оставила съсирен отпечатък върху поп-културата от 70-те и 80-те години на миналия век. Музиката е дело на култовите италианци Goblin, които са привлечени към прoекта от продуцента Дарио Ардженто. Абе накратко: класика, родена от колаборацията на траш-гении. Няма да обсъждам римейка (не защото е лош сам по себе си, а защото на фона на оригинала е тотално излишен).

“Main Title”, Fabio Frizzi [“Zombi 2” OST]

“Zombi 2” на Лучо Фулчи е нарочен от продуцентските жабари за продължение на горния, но освен възкръсналите човекоядци, двата филма нямат нищо общо. Фулчи е exploitation тип, който създава със “Zombi 2” твърде достоен отговор на щатските зомбита и макар да е лишен от алегории, като фабула, стилистика и гор хорърът е с абсолютно заслужен висш статус сред екранната йерархия на ходещите трупове. Музиката е неповторимо creepy с фин романтичен привкус на плът, вуду и тропици; композирана е от Джорджио Касцио и Фабио Фрици.

“Voci dal Nulla”, Fabio Frizzi [“The Beyond” OST]

“E tu vivrai nel terrore - L'aldilà”, известен още като “The Beyond” – отново Фулчи и Фрици. Този път не можем да говорим за типичен зомби филм, макар че неживите са неизменна част от пъкления сюжет. Когато гледах за пръв път “The Beyond”, се надървих от три основни неща – отхапаното гърло, финала и всички появи на Катриона МакКол. Излишно е да казвам, че музиката беше идеалният акомпанимент за целия траш-цирк.

“The Dead Walk”, John Harrison [“Day Of The Dead” OST]

Отново Ромеро; “Day Of The Dead” е може би най-недооцененият хорър на 80-те – в блога ми съм писал доста за него (например тук), така че само ще допълня, че това е филм, който с всяко следващо гледане ти се струва все по-съвършен, а музиката – отговорник за която е мулти-изявяващият се Джон Харисън – смесва chill-мотиви с електроника, рок, перкусии и някакви лигави вокали в част от траковете, които тракове обикновено пропускам. Всичко останало обаче е просто задължително. Ако някой ме попита кой е най-великият зомби-саундтрак, може би ще посоча именно работата на Харисън в тоя филм.

“Resident Evil Main Theme”, Marilyn Manson [“Resident Evil” OST]

“Resident Evil” на Пол Андърсън стои почти нелепо на фона на горните титани, но истината е, че филмът далеч не е толкова лош (най-малкото защото разчупва и технологизира поджанровото клише, пък и е част от Ренесанса, все пак). Саундтракът му обаче е веднъж – и не само инструменталната част, за която основната заслуга е на патологичното дуо Мерилин Менсън и Тим Сколд, ами и вокалната такава (бандите и парчетата, включени в албума, са подбрани мега адекватно). Темата, която съм пуснал, е удар в черепната десетка.

В момента:

Charlie Clouser – Convoy

Triple X

2010-07-08T09:20:00.002+01:00

Едно число свързва цената на Юда Искариотски с броя на песните от 9-ия албум на The Beatles; времето, за което вредната банда на Джаред Лето достига до Марс, с редица полиметални сулфидни руди, съдържащи цинк; порнографският сленг, обезсмъртил математиката на Древен Рим, с възрастта, на която Исус Христос получaва Светото Кръщение. And so on, and so on... Числото, разбира се, не е толкова важно; важен е балансът!А тези двете вървят в комплект с ягодовото изкушение. Оставете ги пред вратата, натиснете звънеца и дим да ви няма. Мерси!

В момента:

Die Krupps - Paradise Now

PS И все пак, I’m 18 ‘till I die.

Exodus

2010-06-30T10:46:00.002+01:00

На първи юни хората (особено невръстните) празнуват детски емоции, а аз стартирах един от най-долните си месеци от известно време насам. Моят юни не беше нито християнски, нито марксистки, нито капиталистически. Беше твърде спонтанен. Месец на содомия и културен обмен. Ходих на разни странни места, прегръщах скъпи жени, които искаха повече, отколкото бих (си) позволил (да дам), гоних жартиери, но хванах (нещо като бивш) шеф, опитах сватбени пришълци, барови гризачи и конспиративни теории (етер, 2012, проект “Монтоук” и пр.). Беше и месец на разсеяни страсти – токсични, натурални, никотинови (спрях цигарите за цели два дена); имаше намерени поводи и забравени вещи (“Честити биберони!”, etc.), а също и татуирани драми + басирани джаги с (не)приличен развой. Освен това взех(ме) награда!

Над всички дивотии бяха тотално великите Rammstein, които засенчиха както симптатичните Stone Sour и Alice In Chains, така и нарочените за легенди кретени Manowar (онова нещо, наречено Skre4 даже няма да коментирам, ‘щото не го знам к’во е дори); иначе жалко за пропуснатия първи ден. Още по-жалко е, че държавата ни е толкова нелепа, та гони кредит и имидж на гърба на лесни и невинни жертви (ще си спестя задълбаване в аферата Читанка и малоумниците от ГДБОП; ето, ако ви се чете адекватна реакция). Нищо де, Господ гледа (през крив макарон) и за някои това е успокоение. За други е виц.

В момента (поздравявам Зайчето):

Rammstein – Du riechst so gut

PS Гостувах при Христо Блажев, а Пламен Бочев скоро ще ме измести от четвъртото място в Topblog; най-сетне малко ред в тая държава!

Страшна проза: “Черният котарак”

2010-06-28T15:45:00.002+01:00

Не се и надявам, че някой би повярвал на тази най-чудовищна и едновременно най-обикновена история, която възнамерявам да разкажа. Само луд би могъл да разчита на това, тъй като дори аз не съм склонен да си повярвам. Но утре няма да съм между живите, затова днес трябва да изповядам душата си с покаяние. Единственото ми намерение е ясно, стегнато, без хитрувания да разкажа за някои чисто семейни събития. Точно тези събития ме изведоха от равновесие и ме погубиха. И въпреки това няма да търся обяснението им. На мнозина те може да се сторят върволица от безобидни фантасмагории.
От детска възраст се отличавам с кротост и послушание. Крехкостта на моята душа се проявяваше толкова открито, че дори дразнеше връстниците ми. Особено обичах разните зверчета и родителите ми не ми забраняваха да отглеждам домашни животни. С тях прекарвах всяка минута и бях неизмеримо блажен, когато можех да ги нахраня и погаля. С годините тази моя особеност се засили и на младини малко неща ми доставяха по-голямо удоволствие. Който е бил привързан към верно и умно куче, знае с каква гореща благодарност се отплаща то.
Ожених се рано и за щастие, открих в съпругата си сходни слабости. Като виждаше моята привързаност към домашните животни, тя не изпускаше възможност да ме зарадва. Имахме птици, златни рибки, расово куче, зайци, маймуна и котарак.
Котаракът, невероятно едър, красив и напълно черен, без едно петънце, беше изключително интелигентен. Щом станеше дума за неговия ум, жена ми, вътрешно не съвсем чужда на суеверията, често намекваше за старинното поверие, че черните котки са вампири. Разбира се, намеците не бяха съвсем сериозни и привеждам тази подробност, просто защото сега е времето да я спомена.
Плутон, така се казваше котаракът, беше мой любимец и често играех с него. Хранех го само аз, затова винаги вървеше по петите ми. Дори се изхитряваше да се измъква на улицата и ми струваше доста усилия да го отуча от това.
Приятелството ни продължи няколко години и за това време моят характер — под влияние на Дяволската съблазън — рязко се промени в отрицателна посока (срамувам се да го призная). С всеки изминат ден ставах все по-мрачен, раздразнителен, безразличен към околните. Позволявах си да нагрубявам жена си, дори да й вдигам ръка. Моите питомци, естествено, също усещаха тази промяна. Не само престанах да им обръщам внимание, но започнах да се държа с тях отвратително. Към Плутон обаче запазих своята грижовност и не си позволявах да го обиждам, както постъпвах със зайците, с маймуната и дори с кучето. Но болестта ми се развиваше — няма нищо по-ужасно от пристрастяването към алкохола! — и накрая даже Плутон, който с годините ставаше капризен, започна да се дразни от моя отвратителен характер.
Веднъж се върнах солидно пийнал в една от любимите ми кръчми и тогава ми се стори, че котката ме отбягва. Хванах я. Подплашена от моята грубост, тя ме ухапа — не много силно, но все пак до кръв. Не успях да се овладея. Душата сякаш напусна тялото ми и злобата, по-свирепа от дяволска и здраво подгрята от джина, мигом облада цялото ми същество. Извадих от джоба на жилетката си сгъваемо ножче, разтворих го и без никаква милост извадих окото му. Почервенявам, горя, треперя, когато описвам това мое злодейство.
Сутринта, когато разсъдъкът ми се върна след нощния запой, сторената гадост предизвика у мен разкаяние, примесено със страх; но беше само смътно и колебливо усещане, което не остави дълбока следа в душата ми. Отново започнах да пия до забрава и бързо удавих във вино спомена за случката.
Междувременно раната на котарака постепенно зарастваше. Вярно, липсващото око беше ужасяваща гледка, но болката видимо утихваше. Сърцето ми не беше се ожесточило до крайност и горчиво съжалявах, че съществото, някога толкова привързано към мен, сега не криеше своята омраза. Бавно обаче това се превръщаше в злоба. И тогава, като завършек на окончателното ми падение, в мен се пробуди духът на противоречието. Философите не му обръщат внимание. Но аз съм дълбоко убеден, че духът на противоречието спада към извечните подбуди на човешкото сърце, към същностните, към първичните способностите или усещания, които определят самата природа на Човека. Кому не се е случвало стотици пъти да извършва някаква гадна или безмислена постъпка само защото не бива да я извършва? И нима, въпреки здравия разум, не изпитваме постоянното изкушение да нарушим Закона само защото това е забранено? Та ето, този дух на противоречието ме подбуди да стигна до края на своето падение. Тази недостижима склоност на душата към самоизтезание, към насилие над своята собствена природа, склонността да твориш зло заради самото зло ме подбуди да доведа докрай тормоза си над безсловесната твар. Една сутрин съвсем хладнокръвно надянах примка на шията на котарака и го увесих на един клон — увесих го, макар очите ми да бяха всълзени и сърцето ми да се разкъсваше от разкаяния; увесих го — защото някога ме обичаше и защото бях убеден, че постъпвам несправедливо; увесих го — защото знаех, че извършвам грях, пагубен грях, който обрича безсмъртната ми душа на толкова страшно проклятие, че ще се окаже низвергната за вечни времена в онези глъбини, докъдето не се простира дори милосърдието на Всеблагия и Всеопрощаващ Бог.
В нощта след това мое злодеяние ме събуди вик „Пожар!“. Горяха постелките на леглото ми. Целият дом бе обгърнат от пламъци. Жена ми, слугата и аз едва не изгоряхме живи. Бях напълно разорен. Огънят погълна цялото ми имущество и оттогава отчаянието стана моя съдба.
Аз съм достатъчно разумен, че да търся причини и следствия, да свързвам нещастието с моята безмилостна постъпка. Искам само да проследя цялата верига от събития и да не пропусна нито едно, дори съмнително звено от нея. В деня след пожара отидох сред пепелищата. Всички стени бяха рухнали, без една. Оцеляла бе една тънка вътрешна стена, до която се докосваше таблата на моето легло. Мазилката бе издържала и си го обясних с това, че стената бе освежавана наскоро. Наоколо се бе събрала огромна тълпа и всички жадно се взираха в едно и също място. Възклицания като „Странно!“, „Направо поразително!“ събудиха любопитството ми. Приближих и видях върху бялата повърхност нещо като барелеф на огромна котка. Точността на изображението бе направо смайваща. На шията си котката имаше примка.
В началото този призрак — не мога да употребя друга дума — възбуди у мен ужас и недоумение. Но като поразмислих, се успокоих. Спомних си, че увесих котката в градината зад къщата. По време на суматохата около пожара вероятно някой бе отрязал връвта и бе метнал котарака през прозореца — за да ме събуди. Когато стените са рухнали, развалините са притиснали жертвата на моята жестокост и от горещината на пламъка и лютивите изпарения върху стената се бе запечатала рисунката, която всички видяхме.
Макар да успокоих ако не съвестта, то поне разума си, поразителната гледка остави дълбока следа в мен. Дълги месеци призракът на котарака ме преследваше неотстъпно и тогава в душата ми се върна смътното чувство, приличащо (само външно) на разкаяние. Дори започнах като че ли да съжалявам и търсех по кръчмите, от които вече почти не излизах, някое животно, което да прилича на моя любимец.
Веднъж, както бях потънал в полубитието на някаква гнусна пивница, вниманието ми бе привлечено от нещо черно върху една от големите бъчви с джин или ром. Няколко минути не сведох очи, недоумявайки как допреди това не бях обърнал внимание на тази странност. Приближих се и я докоснах — беше черен котарак, едър точно колкото Плутон и приличащ на него като две капки вода. С една-единствена разлика: в козината си Плутон нямаше нито един бял косъм, този имаше белезникава бяла ивица върху гърдите си.
Когато го докоснах, измърка, видимо доволен от моето внимание. Търсех точно такъв котарак. Предложих да го купя, но кръчмарят отказа да ми вземе пари — не знаел откъде се появило това животно, не го бил виждал преди това…
През целия ден галих котарака, а когато реших да се прибирам, той явно пожела да тръгне с мен. Бързо опозна къщата и стана любимец и на жена ми.
Но скоро аз самият започнах да изпитвам растяща неприязън към този котарак. Не го очаквах, не разбирах как и защо се случи, но неговата видима любов предизвикваше у мен само досада и отвращение. Постепенно тези чувства прераснаха в злобна омраза. Избягвах го и само смътният срам и спомен за прежното ми злодеяние ме удържаха да го повторя. Минаваха седмици, нито веднъж не го докоснах с пръст, но бавно, много бавно ме обладаваше онова старо и необяснимо омерзение…
Намразих този котарак тъкмо защото, както се разбра още първата вечер, беше едноок. Но с това стана още по-мил на жена ми, която, както вече споменах, беше запазила в душата си онази мекота, която ражда неизчерпаемо прости и чисти удоволствия.
Но колкото повече нарастваше моята недоброжелателност, толкова повече котаракът се привързваше към мен. Ходеше по петите ми с досадно упорство; щом седна, мигом скачаше върху коленете ми и започваше да ме дарява със своите отвратителни ласки. Изправя ли се, с пронизително мяукане скачаше връз мен и забиваше нокти в дрехата ми — в такива мигове неистово ми се искаше да го убия на място, но винаги ме удържаше споменът за предишната вина, а също (не искам да го крия) страхът от тази твар.
Не, не беше боязънта от някаква конкретна опасност, но се затруднявам да определя чувството си с друга дума. Срамувам се да призная — дори тук, зад решетките — че чудовищният ужас, който вселяваше котаракът в мен, задълбочаваше спомена ми за онова непредставимо видение. Жена ми често споменаваше за бялото кръгче върху гърдите. Читателят вероятно помни, че в началото то бе твърде размазано, но бавно — толкова бавно, че моят разум дълго време въставаше срещу тази съвсем очевидна нелепост — то придоби своето окончателно очертание. Не мога без трепет да спомена какво точно изобразяваше то — точно заради това изпитвах отвращение и страх и исках, ако мога, да се избавя от това проклето чудовище, да се избавя завинаги, защото очертанието изобразяваше нещо мерзко, нещо зловещо: ПРИМКА НА БЕСИЛО! — това кърваво и страшно оръдие на Ужаса и Злодейството, на Страданието и Пагубата.
Бях наистина най-нещастният сред смъртните. Презряната твар — подобно на онази, която затрих, без да ми мигне окото, тази презряна твар причиняваше на мен — на човека, сътворен по образ и подобие Божие, толкова непоносими страдания! Ден и нощ аз не знаех що е благословен покой! Денем котаракът дори за секунда не се откъсваше от мен, нощем пък се събуждах от мъчителни видения и долавях горещия дъх на това същество до самото си лице, а неговата тежест — като кошмар върху собствената си плът.
Тези страдания прогониха и последните останки от добри чувства в мен. Обладаваха ме само злобни мисли, най-черните и коварни мисли, които могат да се настанят в един мозък. Моята обичайна мрачност прерасна в ненавист към всичко живо и към целия човешки род; и от внезапните ми, чести и съвсем неукротими взривове на ярост най-много страдаше моята безропотна и смирена женица.
Веднъж, не помня вече защо, двамата с нея слязохме в мазето на старата къща, в която бедността ни принуди да живеем. Котката се мотаеше в краката ми по извитите стъпала, спънах се в нея и побеснях от ярост. Грабнах брадвата и забравил в гнева си презрения си страх, бях готов да я посека на място. Но жена ми ме хвана за ръката. В бяс, пред който бледнее бесът на самия Сатана, аз се извърнах и резцепих черепа й.
Тя се строполи без стон.
Извършил това чудовищно убийство, съвсем хладнокръвно започнах да търся къде да скрия трупа. Не можех да го изнеса нито през деня, нито дори нощем, без риска съседите да ме видят. Какво ли не премислих. Първоначално исках да разчленя тялото на дребни късове и да го изгоря в печката. После реших да го заровя в мазето. Обмислих дали да не го хвърля в кладенеца на двора или да го натъпча в кутия и да извикам носач да го изнесе. Накрая намерих, както ми се стори тогава, най-доброто решение: да го зазидам в стената, както някога са постъпвали средновековните монаси.
Мазето беше подходящо за тази цел. Скоро бяха правили ремонт и мазилката не бе засъхнала. Освен това една от стените имаше издатина, в която за украса бе изградено нещо като камина или огнище, но после прикрито с тухли. Не се съмнявах, че лесно ще ги смъкна, ще вкарам трупа и след това ще замажа всичко толкова майсторски, че ще бъде незабележимо и за най-острото око.
Не сбърках в сметките си. Взех лост, лесно измъкнах тухлите, поставих трупа изправен, облегнат на задната стена, и отново наредих тухлите. Успях скришом да намеря пясък и вар, забърках малко разтвор и старателно замазах новата стеничка. Проверих дали всичко е наред — до стената сякаш не бе се докосвала човешка ръка от години. Внимателно разчистих всичко наоколо и си рекох тържествуващо:
— Този път трудът ми не отиде напразно.
Подир това се захванах да диря онази твар, причинила ми толкова нещастия — този път бях твърдо решил да я убия. Ако котаракът бе попаднал пред очите ми, съдбата му щеше да бъде решена, но явно наплашен, беше изчезнал яко дим. Не може да се опише онова дълбоко блаженство в гърдите ми, когато се убедих, че гадното животно е изчезнало. Легнах и за пръв път спах дълбоко и спокойно; да, спах доволен, макар на душата ми да тегнеше бремето на престъпление.
Мина втори ден, трети, а моят мъчител го нямаше. Дишах свободно. Чудовището бе напуснало дома ми завинаги — какво щастие! Дори и не помислях да се разкайвам за стореното. Имаше кратък разпит, но не беше трудно да се оправдая. Дори направиха обиск, но разбира се, не намериха нищо.
На четвъртия ден полицаите нахлуха отново и извършиха старателен оглед. Бях сигурен, че тайникът не може да бъде намерен, макар че те надникнаха във всички ъгли и ъгълчета. Накрая за трети или четвърти път се спуснаха в мазето. Окото ми не трепна. Сърцето ми биеше спокойно, като при сън на светец. Полицаите си свършиха своето и се приготвиха да си тръгват. За да бъде злорадството ми пълно, жадувах да кажа макар и думичка в защита на своята невинност.
— Господа — казах накрая, когато те вече изкачваха стъпалата, — щастлив съм, че разсеях вашите подозрения. Желая ви здраве и малко повечко учтивост. Между другото, господа… това е една хубава сграда (в неистовото си желание да говоря непринудено не си давах сметка за думите), бих казал дори превъзходна. В градежа на стените — бързате ли, господа? — няма дори ей такава пукнатинка! — И тук, опивайки се от собственото си безразсъдство, започнах да чукам с бастуна си по стената, по същата онази стена, зад която бе вграден трупът на моята благоверна.
Господи, Боже мой, спаси ме и ме пази от ноктите на Сатаната! Едва бях спрял да чукам, когато се чу гробовен глас… Викът, в началото глух и накъсан като детски плач, бързо премина в див, могъщ, протяжен вопъл, после прерасна в животински вой, в душераздиращо стенание, в някакъв чист ужас, примесен с ликуване, което можеше да идва само от ада, където вопият обречените на вечни страдания и където злобно тържествуват дяволите.
Няма смисъл да ви говоря какви безумни мисли се въртяха в главата ми. Вдървен от ужас, аз се метнах към отсрещната стена; за миг полицаите също замръзнаха неподвижно, сковани от ужас и изненада. Малко след това обаче десетина силни ръце започнаха да бият по стената и тя рухна. Трупът на жена ми, вече докоснат от развалата и облян в спечена кръв, отвори очи. На главата й, зинала червена паст и прибляскваща с единственото си око, стоеше гнусната твар, която коварно ме тласна към убийство, а сега с воя си ме обрече на смърт от ръцете на палача.

Едгар Алън По, автор
Агоп Мелконян, превод

Мисионерската поза на една “светица”

2010-06-20T16:38:00.004+01:00

Едва ли ще се срещнете някой, който да се съмнява или да оспорва абсолютния и божествен имидж на майка Тереза. Причините за това са две: от една страна хората не са достатъчно запознати с житието на набедената за пич монахиня и не са наясно с това доколко фактите са факти и доколко са фикция и католически PR; от друга страна малцина са тези, които имат желанието, съвестта и куража да заклеймят който и да е религиозен канон, тъй като – както е всеизвестно – той би следвало да бъде неприкосновен. Албанската студенокръвна и лицемерна кучка Агнес Гонджа Бояджиу е обявена за блажена през 2003 г. от щедро раздаващия ореоли папа Йоан Павел II, който я беатифицира без много да му мисли и узаконява твърденията, че въпросната стара мома с (уж) непокътнат химен е мисионер за пример, хуманист и най-вече – чудотворец, излекувал от рак някаква индийка.

Истината, разбира се, няма нищо общо с твърденията на църковната институция. По-долу можете да изгледате краткия документален филм “Hell's Angel”, дело на британския журналист с блестящ ум и остър като бръснач език Кристофър Хичънс. Няколко години по-късно Хичънс ще доразвие критиката си към майка Тереза в скандалната книга “The Missionary Position: Mother Teresa In Theory and Practice”, която – за съжаление, но и някак обяснимо – не е издадена у нас. Основните аргументи на автора срещу Бояджиу са нейното пръскане на пари от фондации, ордени и благотворителност не за да се отворят болници и да се помогне на нуждаещите са, а за да се построят над 150 манастира; милионите средства, които тя е събирала на своите мисионерски обиколки по света, са отивали за църковната институция, не за умиращите и гладуващите – позор, който тя хладнокръвно оправдава по следния безумен начин: “Аз не съм социален работник. Това, което правя, го правя за Исус. За църквата.” На въпроса “Помагате ли на хората да се справят с бедността?” тя отговаря: “Според мен е хубаво бедните да приемат своята съдба и да я споделят със страстта си към Христа. Смятам, че светът става по-добър, благодарение на страданието на бедните.” Сигурно си мислите, че цитатите са извадени от контекст; всъщност, майка Тереза е просто извадена от рационалното, а най-тъжното е, че феновете й са безброй. Иронията пък е, че малко преди смъртта си тя е била обхваната от съмнения в дълго изповядваната си вяра. Хичънс продължава да вади кирливите й ризи, хвърляйки светлина върху други мрачни подробности около биографията й – връзките й със съмнителни спонсори и безсъвестни диктатори, сред които Жан-Клод Дювалие и финансовия престъпник Чарлс Кийтинг. Ще завърша с още една нейна шокираща и безскрупулна реплика: “Противозачатъчните и абортите са най-великият рушител на мира днес!” Стига коментари, приятно гледане:

PS Ако темата за развенчаните идоли ви е интересна, посетете блога на моя съмишленик Павел, където е пълно с шибани патологични изроди и идеи, провъзгласени от злото, наречено религия.

Как го правя?

2010-06-10T10:39:00.003+01:00

Въпреки че избягвам щафетите, тази е с благородна кауза – популяризира четенето, а четенето е застрашен вид занимание. Началото го даде Алекс, а мен ме предизвикаха Инна и Nostromo; ето го и скрoмният ми отговор...

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Когато чета не правя нищо друго, ‘щото се разсейвам. Даже не пуша... което доказва, че четенето е полезно не само за духовното, но и за физическото здраве.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Знания!
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
A: Ужасява ме, разбира се; да драскаш по книгите е светотатство. Понякога обаче запомням в коя глава или приблизително на коя страница съм срещнал нещо, което си струва препрочитане.
Q: Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички, оставяш книгата отворена?
A: Книгоразделител. Прегъването на листа и оставянето на книгата отворена са престъпления, често извършвани от хора, които “немат елементарно възпитание”.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: И двете.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
A: Ако мога, винаги дочитам главата.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Принципно съм ужасно упорит и от инат довършвам книгата, но има няколко твърде скучни изключения.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Фифти-фифти. Понякога значението на непознатите думи се подразбира от контекста, както вече милиарди хора отбелязаха, в други случаи оставям книгата и търча към Гугъл.
Q: Какво четеш в момента?
A: Дочитам с триста зора тухлата “Обсебване” на Дийн Кунц. Бях я започнал преди години, но вървеше трудно и оня ден реших все пак да й видя сметката. Като цяло е слаба книга, въпреки смесването на (особено любимите ми в момента) библейски теми с квантовата физика. Старите неща на Кунц са страхотни, но през последните 15 години се взе твърде насериозно и пише предимно претенциозни глупости.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
A: “Кучешко сърце” на Михаил Булгаков.
Q: От тези хора, които четат само по една книга ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Ако книгата е зарибяваща, не чета нищо друго. От време на време обаче прибягвам и до успоредно четене.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
A: Май не.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
A: Предпочитам самостоятелни, защото ако една поредица се превърне в приказка без край, обикновено всичко в нея лека-полека се скапва. Кефя се на фиксирани поредици, които знаеш, че – рано или късно – свършват, например “Мисия Земя” на Л. Рон Хабърд; падам си и по места, които обединяват в себе си различни истории, какъвто е случаят с Касъл Рок или Средната земя, да речем.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
A: Най-често препоръчвам любим хорър, например Х. Ф. Лъвкрафт, Стивън Кинг или Ричард Леймън. В последно време рекламирам автори като Йон Линдквист и Ричард Докинс, което е някак странно, ‘щото първите четирима, които споменах, олицетворяват омразното за последния пословично човешко суеверие. Но ако разграничиш художествената от публицистичната литература, всичко е наред.
Q: Как организираш книгите в библиотеката си? По жанр, заглавие, име на автора, etc.?
A: Сортирам ги обикновено по любими автори и жанрове.

Тук слагам точката, поливам с бензин Библията, запалвам я ритуално, после съвестта ми се пробужда и я препикавам, за да изгася огъня... На ред са Бъкси, Облака и Добри, които нямат право на отказ. Библиотечната полиция съблюдава, fellas!

В момента:

Danzig - Thirteen

Ефирът на мъртвите

2010-06-02T19:31:00.006+01:00

Докато се опитвам да противодействам на професионалния и личния си цикъл, попаднах на пресен и обещаващ update по едно заглавие, което следя с патологичен интерес. За какво иде реч? Светът се е променил безвъзвратно и хората се опитват да оцелеят сред апокалипсиса, борейки се срещу възкръсналите трупове и собствените си слабости – това е звучащият познато, но развит великолепно сюжет на един от най-успешните и култови комикси, създадени през последното десетилетие. “The Walking Dead” на Робърт Къркман стартира през 2003 г., а екранизацията се очаква да дебютира в ефира на АМС през есента.

Франк Дарабонт, режисьорът на “Изкуплението Шоушенк” и “Мъглата”, ще държи окървавения рул и обещава да се придържа към историята на Къркман (дори го е ангажирал като един от сценаристите на проекта), но отсега се зарича, че въпреки предаността си към комикса, адаптацията ще предложи и extra съсиреци, барем феновете се облажат допълнително. Най-важното обаче е, че екранният “The Walking Dead” ще бъде преди всичко разказ, концентриран върху силни персонажи; кастът включва Андрю Линкълн, Лорън Холдън и Джефри ДеMън, а един от продуцентите е самата Гейл Ан Хърд.

Дарабонт е несъмнено заклет фен на поджанра: “Искам да направя зомби филм още от времето, когато бях на 14 години и за пръв път гледах “Нощта на живите мъртви” на Джордж А. Ромеро... и това, което подготвяме в момента е директно вдъхновено от митологията, която Ромеро създаде.” OK, Франк, винаги съм подозирал, че си пич, но сега е някак официално. Очакванията са до висините не само защото екипът и тематиката са надървящи, но и защото наскоро пуснатите из Мрежата фотоси и teasing-видео от продукцията изглеждат просто страхотно (можете да ги видите тук). Вълнувам се почти прекалено и нямам търпение чакалнята да затвори през октомври!

В момента:

Obszön Geschöpf – Goresex

PS След покъртително малоумния финал на “Lost” и малката смърт, която преживях, докато гледах недовършения шедьовър “Carnivàle” (подробности – тук), се бях зарекъл да се пазя от сериали. Само че наскоро изгледах “Dead Set” и някак ми се върнаха надеждите.

Evolutionarily Stable Strategy

2010-05-31T19:15:00.003+01:00

Оня ден Пламсън остаря със стил, за което го поздравявам с:

Eisbrecher - Bombe

Класика в жанра

2010-05-26T16:34:00.002+01:00

На 28 май (този петък) ще се състои "През вековете" на трио "Марсиас" – концерт, който предлага на публиката музикално пътуване през европейския класицизъм и романтизъм. В програмата са включени произведения на Франц Йозеф Хайдн, Антонио Вивалди, Карл Мария фон Вебер, Феликс Менделсон и Йоханес Брамс в специален аранжимент.

Трио "Марсиас" е основано през 2008 г. от три млади музикантки, които се запознават в Kралската музикална академия в Лондон. В световен мащаб има едва няколко подобни колектива, съчетаващи инструментите флейта, виолончело и пиано. "Марсиас" са специални не само с това, че имат вълнуващ репертоар, но и с привлекателната си и изискана визия. Триото се състои от Хелън Видович (флейта), Валери Уелбанкс (виолончело) и Фей Рен (пиано), които са истински граждани на света. Родени далеч от Европа (съответно Канада, Австралия и Нова Зеландия), те се срещат във Великобритания. В музиката, която свирят, те внасят колорита на разнообразието на своя произход и съчетават европейските традиции с новаторска интерпретация.

Билети за концерта можете да закупите от НДК-касите.

PS Още малко по темата.

Криза

2010-05-12T11:24:00.002+01:00

Бързо и кратко (пояснително) включване: компютърът ми умря (мир на пикселите му), а и в петък заминавам за няколко дена, така че не очаквайте скоро долни клюки, досаден спам, мръсни провокации и чист наратив. Другата седмица, съвсем евентуално, ще се повърна.

В момента:

Metallica - Battery

Коцкар по сценарий

2010-05-07T09:00:00.008+01:00

Животът е роля, твърдят. А киното копира живота. Затова ще смесим тоя тривиален наниз от въвеждащи клишета и ще погледнем съвсем буквално на тях – мъжът обича да влиза в определени роли и често търси т. нар. “ролеви модел”, който да следва. Някои от нас дори са се специализирали в ситуационната адаптация и превъплъщението в различни персонажи, според средата и целта. Можеш да си ексцентричен, нахакан, притеснителен, мистериозен, циничен, праведен, небрежен – или всичко накуп! Докато “опипваш почвата” на флиртаджийската територия и се запознаваш лека-полека с обекта отсреща, можеш да преминеш и в множество трансформации, почти като един легален шизофреник-плейбой. Но не се увличай – жените имат нюх към преиграването, а наказанието е жестоко и обикновено завършва с гигантска вербална или очна ножица, която ти подрязва самоуверените криле.

Но да се върнем на ролевите модели – в своите идеални представи (за самите себе си) мъжете се възприемат или мечтаят да бъдат доказан и безукорно професионален в поведението, излъчването и осанката си герой. Не непременно благороден или възвишен, но винаги готов да разчита на почти свръхестествените си умения в свалката и социалното изпъкване. Смешно е, когато някой има подобни цели, но няма особено покритие; от друга страна е някак респектиращо, когато друг успява да се доближи до този г-н Перфектен. Мечтаният архетип намира различни проявления на големия и малкия екран, където ролевите модели са преувеличени до степен, граничеща с невъзможното. Ето 5 от тях, които обрисуват сравнително изчерпателно част от контурите на героичния сваляч и отсега не се извиняваме за отсъствието на нелепи и прехвалени “икони” като майор Никола Деянов.

1. Брус Уейн
Родителите на Брус Уейн умират пред очите му, когато той е още невръстно хлапе. Брус възмъжава с амбицията да използва гнева си и парите на баща си срещу престъпния свят на прогнилия град Готъм. Така се ражда Батман – наказател, който крие справедливите си мотиви зад примитивния образ на прилеповата маска. Звучи невероятно впечатляващо. Или твърде нелепо. Особено като имаш предвид, че хора като Джордж Клуни, Вал Килмър и Крисчън Бейл са били Батман. Само че дори те не могат да променят един прост факт: Уейн е най-обикновен човек и като такъв не може да се отърси от човешките си слабости. Водейки двойнствен живот на коцкар и супергерой, той спасява хиляди съдби, но не успява да създаде нормален живот за себе си. Обаче постига друго – превръща се в символ на загадъчния мъж, объркан от уж праведната си ярост: физически силен, агресивно справедлив и прецизно интелигентен, но психически нестабилен и лавиращ между своите странни и противоречащи си идентичности. Накратко казано, трагичен герой.

2. Джеймс Бонд
Единственият човек, който може да подмокри Кралицата само произнасяйки името си, независимо дали носи лицето на Роджър Мур, Даниъл Крейг или Шон Конъри. Агентът на британските тайни служби Джеймс Бонд е манифестация на хиперболизирания мъж: неустоим, смел, спасяващ света, с точно око, верен нагон и неустоим чар. Бонд е обладал стотици красавици, докато е обезвреждал ядрени бомби и това е само върхът на айсберга. Въпреки малкия размер на пищова, еднообразния му гардероб и пристрастеността му към хазарта, Бонд не е в състояние да отблъсне която и да е жена – и много от тях са намирали смъртта си, след като са се поддавали на съблазнителното му излъчване. В този смисъл, Джими наистина е смъртоносен, но никой не му търси сметка. Защото има разрешително.

3. Индиана Джоунс
Безспорно един от най-чаровните и авантюристични персонажи, създавани някога. Д-р Хенри “Индиана” Джоунс е археолог с три големи красти: древни артефакти – често заредени с мистика и невиждани сили; ръкопашен бой с ултимативно зли хора – нацисти, жреци и комунисти; красиви жени – ахилесовата му пета, заради която на няколко пъти едва не загива. Индиана е израз на мъжкия приключенски дух, на дръзката, почти самоубийствена смелост, на общокултурната харизма; също така, камшикът му може да се тълкува не само като инструмент на героизма, но и като черта/маниер на сексуалността му. Ролята едва ли щеше да е толкова легендарна, ако не беше Харисън Форд, разбира се, както и актьори като Ривър Финикс и Шон Патрик Фланъри, които също са влизали в кожата необуздания Хенри.

4. Ханк Мууди
Единственият от петимата, който е звезда на телевизията (сериала “Секс до дупка”), не на киното. Представи си лайфстайл версия на Чарлс Буковски, която канализира цинизма, сексизма и хедонизма в мейнстрийма на лосанжелиския цайтгайст. Добре де, прекаляването с чуждиците може би е противопоказно, но за Ханк Муди няма вербални табута. Всъщност – за него като че ли няма никакви табута (освен пословичната човешка тъпотия). Муди е изненадващо добре изигран от нимфомана Дейвид Духовни, който придава особена плътност на талантливия и хаплив писател, мърсуващ из Калифорния в компанията на рок-легенди, кокаинови агенти, обвързани жени и дъщеря-депресарка. Муди е мъж-мечта (за всеки мъж) и желан кошмар (за всяка жена), който чука наред, докато търси пътя към любовта на живота си; той е (а)морално възмездие, каращо порше; престъпно удоволствие, за което си муза; небрежен гений, който твори еднакво добре и с двете си писалки.

5. Тони Старк
Завършваме с луксозната, лъскава и корпоративна версия на Батман. Тони Старк не само възкреси атрофиралата кариера на Робърт Дауни-Мл., но и запозна масовия зрител с още един комиксов герой, който не разчита на някаква мутация или божествен пръст, за да върши героизъм. Звездата на “Железният човек” (ето ви ревю на актуалното продължение) е колкото сериозен, толкова и хумористичен образ, което направи хита доста по-поносим от литературния първообраз. Екранизацията превърна чадото на “Marvel” в сатиричен символ на успеха. Въпреки авангардната, технологически впечатляваща броня, стотиците луксозни фенки с дълги крака, силиконов бюст и мръсна отдаденост, и бойния си антураж, Старк далеч не е човек без проблеми. Освен борбата срещу войнствените си врагове, атакуващи пацифизма и костюма му, Тони носи на плещите си тежко наследствено бреме и се подмамва от спиртните лапи на алкохолизма. Може би именно заради последната – порочна – страна на героя Дауни успя толкова благо да пасне на ролята.

В момента (поздравявам Bungle):

How To Destroy Angels - A Drowning

Страшна проза: “Тайнственият смях”

2010-05-03T16:50:00.004+01:00

В една поема на Елиът, май се казваше “Изгорелият Нортън“, се споменава за призрачна музика и за листа, от които се разнася смехът на невидими деца. Аз чух тази музика и почти видях децата, но те не се криеха в листата на дървета, а в къщата, която някога бе мой дом. Това се случи толкова отдавна, че сега виждам в мислите си младежа, който бях, като друг човек и си спомням как „той“ се обърна към жена си, която се приближаваше с озадачено изражение.
— В къщата, която продадохме, става нещо странно — съобщи му тя. — Съседите казват, че понякога отвътре се чува детски смях.
Той също се изненада от новината, понеже собственоръчно бе заключил къщата, когато се изнасяха от нея.
— Отивам да проверя тази работа. — Жена му имаше ключ, в случай че възникне нещо непредвидено преди новите собственици да са се нанесли, пък и бе привързана към стария дом, в който бяха преминали първите години от брака им, и явно смяташе да го посети за последно. Той не можеше да я придружи, защото бе зает с монтирането на етажерките за книги. Каза й, че ще очаква с нетърпение да се върне и да му разкаже за тайнствения смях, който несъмнено бил измислица. Тя излезе и той никога повече не я видя.
Когато жена му замина, беше сутрин. После дойде време за обяд, но той го отложи, докато тя се прибере. В крайна сметка обядва сам. Реши, че съпругата му се бави, защото се е отбила да навести някои от старите им съседи и не се разтревожи от отсъствието й, още повече, че имаха щастлив брак и не се страхуваше от изневери. Свечери се, а нея още я нямаше. Сега вече започна да се тревожи. Щом сготви и нахрани децата, се обади на бившите им съседи. Предположението му се оказа вярно. След като проверила къщата, в която, разбира се, нямало никой, жена му се отбила при едно приятелско семейство. Тръгнала си по обяд, като казала, че възнамерява да посети за последно стария им дом. Оттогава не я били виждали. Но, един момент, да, колата й все още била паркирана отпред на алеята, така че сигурно била отишла на гости на други съседи. Той проведе още няколко разговора, разбра, че никой друг не е виждал жена му и се разтревожи още повече. Допусна, че колата може да се е повредила и тя да е тръгнала да се прибира пеш. Но в такъв случай щеше да му се обади, за да го предупреди, че ще закъснее. Мъжът повика бавачка, която да наглежда децата, качи се в своята кола и подкара към бившата им къща.
Мястото почти не се беше променило. Е, тревата беше станала малко по-висока, живият плет се нуждаеше от подрязване, а прозорците бяха прашасали, но иначе всичко изглеждаше същото, каквото го помнеше. Докато стоеше на тротоара и съзерцаваше къщата, изпита копнеж, примесен с тъга, по своята младост, по времето, когато току-що се бяха оженили. Но не се заблуждавайте. Мястото трудно можеше да мине за впечатляващо. Приятно — да, но нищо повече. Най-обикновена едноетажна фермерска къща с китно кленово дърво отдясно, недорасла слива отляво и веранда по средата. Дом, който амбициозните и пестеливите биха нарекли „подслон за хора с нисък доход“. Оттогава се бяха променили много неща. Сега разполагаха с повече пари, но и животът им бе станал по-сложен.
Приближи се до къщата. Естествено вратата беше заключена. Съвсем в нейния стил. Тя беше толкова привързана към тази постройка, че за нищо на света не би я оставила незащитена срещу крадци. Той, разбира се, също имаше ключ. Превъртя го в бравата и влезе. Ехото от стъпките му отекна в стените и пода на антрето. Скриновете, които бяха измайсторили, и дъбовите подове, които бяха лакирали, извикаха в него поредица от картини — спомени от началото на брака им.
Спря се и се ослуша.
— Скъпа?
Отговор не дойде, но той и не очакваше. Пресече всекидневната и влезе в кухнята, като се оглеждаше за някаква следа, която да подсказва, че жена му е била тук. Не откри такава и продължи към мазето. Може би бе паднала по стълбите. Пое си дъх и отвори вратата. Не се чуваше никакъв шум, но въпреки това той слезе долу, защото бе длъжен да провери навсякъде. Погледна зад печката, пералнята и сушилния апарат, които бяха продали заедно с къщата. Надникна под стълбите. После се качи обратно горе и претърси двете тоалетни, двете спални и малката баня. Нищо. Беше объркан, не знаеше какво да прави. Реши да напусне къщата и тръгна към входната врата, но се сети за тавана. Необяснимо защо го полазиха тръпки.
Поклати глава. Нямаше причини жена му да се качва там. Въпреки това трябваше да погледне горе, иначе после щяха да го гризат съмнения. Обърна гръб на вратата и отиде в дъното на коридора. Протегна ръка към капака над главата си и отначало едва докосна металната халка, после я дръпна и капакът се отвори, а сгъваемата стълба се спусна до пода. За момент остана неподвежен. Отгоре се чуваше нещо, което би могло да бъде гукането на гълъби; звуците бяха тихи и приглушени и приличаха на хихикане дотолкова, че да бъдат взети от някой съсед за детски смях.
Изведнъж настъпи тишина. Сигурно птиците, озовали се необяснимо как на тавана, бяха чули отварянето на капака. Реши, че жена му се е качила да провери какъв е този шум и с нея се е случила някаква злополука. По-късно се сети, че в такъв случай стълбата щеше да бъде спусната, но сега съзнанието му бе завладяно от мисълта, че трябва да се покатери горе, и то колкото се може по-бързо. Направи го и откри, че таванът бе празен. Нито помен от жена му, никакви птици, никакъв смях. Само кабелите на електрическата инсталация, паяжини, плесен и застоял въздух. Като се потеше от притеснение, той обходи ъглите на помещението. Едва тогава му хрумна, че преди да вземе да обикаля, е трябвало да се огледа за следи от стъпки в прахта. Сега, след като беше оставил отпечатъци от обувките си навсякъде, нямаше как да разбере дали някой е идвал тук преди него. Заслуша се да чуе пак гукането, като търсеше някакво обяснение. Когато започна да се поти твърде много, слезе от тавана и напусна къщата.
Беше объркан. Разпита отново съседите. Този път един от тях си спомни, че е видял жена му да говори с някакъв мъж. Но всички бяха сигурни, че когато се е върнала в къщата, тя е била сама. Помоли за телефон. Обади се на други приятелски семейства. После позвъни в болницата и в полицията. Никой не можеше да му помогне, никой не я беше виждал. И понеже нямаше доказателство, че с нея се е случило нещо лошо, полицаите отказаха да дойдат. „Просто й дайте време — казаха му. — Тя ще се върне“.
Той благодари на съседите и се върна при къщата, която изглеждаше сива в сгъстяващия се здрач. Този път, докато я наблюдаваше, му се стори, че чува нещо точно на границата на възприятието си, по-скоро намек за звук, отколкото реален шум. Пристъпи напред. Звукът заглъхна. Но само след миг се появи отново, по-близък и по-силен. Тръгна към къщата. Весела музика, призрачна и загадъчна, която ту се появяваше, ту изчезваше, звучеше някъде наблизо и същевременно надалеч. Когато стигна до вратата, разпозна гугукането и чу съвсем ясно детски смях. Втурна се вътре, но стаите бяха тъмни и празни. Смехът беше изчезнал, пък и той се съмняваше дали някога е съществувал, освен в неговото въображение.
След това обаче го чу още много пъти. Често ходеше в къщата, за да постои и да почака да се появи отново, толкова често, че накрая се принуди да я откупи обратно. Сега живее в нея с децата си, които не помнят майка си. Понякога ги пита дали чуват смеха, но те винаги му отговарят отрицателно.
Какво стана с жена му ли? Отначало полицаите подозираха, че я е убил, но понеже не намериха тялото й, се убедиха в неговата невинност. Още повече, че нямаше свидетели да са се карали, нямаше друга жена или застраховка за живот, които биха могли да му послужат като мотив за убийство. И все пак той често се питаше дали наистина е така. С тази склонност да мисли за себе си в настоящето и в миналото като за “аз“ и за “той“, може би страдаше от раздвоение на личността. Може би я е убил, докато е бил някой друг и после е забравил какво е направил, и все пак нямаше основания да вярва в това.
Значи е била отвлечена. Но съобщение за откуп така и не се появи, а той не искаше да мисли какво би могъл да й стори похитител, който не се интересува от откуп. Затова отказа да повярва, че тя е мъртва и продължи да се надява, че един ден ще се върне. А може би жена му го беше напуснала, може би чувствата й към него с течение на времето бяха охладнели и мъжът, който някой бе видял с нея, всъщност е бил неин любовник, който я е отвел към по-добър живот.
Той се надяваше и скърбеше в самотата си, и си представяше, че тя всъщност е с него и около него, че никога не е напускала къщата, а просто се е върнала.
“Къде? — питаше се той и сам си отговаряше. — Към нейната младост, към нейната невинност.“
Неговата теория е фантастична, но звучи успокоително: че в живота на всеки човек има място, с което, стига да желае, може да се слее и да се върне във времето, и че неговата съпруга сега живее заедно със смеха на едно по-добро място, в едно по-добро време. И понякога му се струва, че заедно с децата се смее и една жена, която си играе с тях или просто им се радва, и се сеща за онези стихове на Елиът. “Какво е можело да бъде. Какво е било. Думите ми се сливат с призрачния смях.“

Дейвид Морел, автор
Иван Атанасов, превод

The New Flesh

2010-04-30T08:55:00.002+01:00

Robert: Welcome to prime-time, bitch!

Jackie: Why are you screaming? I haven't even cut you yet!

Нямата слушалка

2010-04-26T09:27:00.002+01:00

Телефонът – богът на комуникацията. Той е събирал, разделял и контролирал милиони, дори милиарди връзки в продължение на десетки години. Всички сме зависими от него и го почитаме като пътя, истината и живота на индустриалната епоха, когато – забързани в ежедневните си задължения – не ни остава време да се видим с любимия човек и единственият начин да си кажеш нещо с някой е посредством това универсално и невероятно чудо на технологиите.

Телефонът еволюира – променя формата, функциите и мелодиите си. Индивидуализира се и започва все по-често да прилича на стопаните си. Стопаните пък, както казах, са милиони. И често пътищата им се преплитат случайно, което води до нови запознанства, неочакван флирт и страстни авантюри. А на сутринта, когато всеки е поел към споменатите вече задължения, остава той, телефонът, като единствено средство за обратна връзка. (Не, обратна не в онзи смисъл, макар че има изключения.)

Днес телефонното божество е заплашено от своя дигитален опонент, който се зове Skype; все по-често хората започват да обменят никове, а не номера... Но, поне засега и поне още известно време, телефонът ще държи фронта. Понякога обаче има разминавания. Понякога мъжкият стопанин на телефона някак упорито и хладнокръвно отказва да се обади на женския стопанин. Голямата питанка е: Защо? Логичен въпрос с логично мъжки отговори...

1. Не си интересен събеседник
Противно на митовете, мъжът не се интересува само от тялото ти (поне не и в случаите, когато иска нещо повече от секс). Независимо дали имате общи или различни интереси/хобита и виждания за живота, проблемът би дошъл не е от появата на противоположни аргументи по даден въпрос или от не до там сходни теми на разговор, а от липсата на добра обосновка. Разбира се, “добра обосновка” e твърде общо понятие, затова ще загърбим всякакъв такт и ще го кажем директно: не бъди досадна, тривиална и превзета словоблудница с уклон към дървената философия и всичко ще бъде наред. И още нещо: не се чувствай длъжна постоянно да споделяш информация, която би доскучала дори на приятелките ти.

2. Не си достатъчно привлекателна
Трудна за преглъщане, но честа истина. Може да сте се видели един-два пъти, дори и да сте спали заедно, но някои (доста?) мъже просто предпочитат и търсят по-хубавите от теб. Спокойно, и тях са ги рязали и ще ги режат, защото някои (доста?) жени също го удрят на претенции. Признавам, че този отвратителен закон на социалния естествен отбор е доста груб, но същевременно е съвсем в реда на нещата. Затова не се впрягай, може пък със следващия кандидат да ти провърви.

3. Сексуална консерва
Факт е, че много мъже се комплексират от разкрепостени жени и че твърде често предпочитат да излизат с не толкова дръзки в сексуално отношение партньори (ако говорим за еднократните свалки обаче, нещата са по-различни, но това е съвсем друга тема). Причините са много: балканският мъж има твърде много проблеми, свързани със самочувствието, самоуважението и културата, затова той не би искал да знае с колко си спала преди него (особено ако твоята бройка надвишава неговата), какви палави мръсотии си правила на бала си или коя е най-откачената фантазия на нагона ти. Всичко това може да го подтисне и да потъпка и без това крехкото му самочувствие (силно агитираме всички жени, които четат този текст: ако попаднете на такива мъже, не ги щадете). Но ако си се натъкнала на някое от изключенията, тогава съвсем спокойно можеш да бъдеш себе си и да не се притесняваш от сексуалността си; дори съветваме да бъдеш напълно открита. Само че има една уловка: ако се окажеш по-разкрепостена и секс-темите за теб не са табу, той най-вероятно ще бъде очарован, но ако се проявиш като закостеняла и консервирана в креватно отношение дама, рискуваш да дръпнеш щепсела на любопитството му към теб. Не живеем в Средновековието и колкото повече жени го осъзнаят, толкова по-добре (за тях, че и за нас).

4. Низки страсти
Отново ще бъдем директни: моралът ти робува на примитивни принципи, държиш се просташки и преекспонираш сексуалността си в изкуствена поза, мъжкарана си, слушаш чалга и дори си пускаш новата песен на поредния битово-трапезен идол, която си свалила на телефона си, сърбаш, мляскаш и се оригваш, говориш със селски диалект и пр. – всяко едно от тези, както и други подобни, могат да накарат един мъж не само да не ти звънне отново, но и да умре от срам, ако се озове на обществено място с някоя като теб. Жената трябва да бъде преди всичко женствена и това е привилегия, а не сексистка претенция.

5. Родова обремененост
Петата точка е по-хумористична, затова отсега те предупреждаваме да не я взимаш твърде на сериозно (от друга страна: имай я предвид в случаите, когато наистина попаднеш на очевидно откачен мъж). Представи си, че си на среща с някакъв тип и докато говорите за себе си, в един хубав момент става дума за сестра ти, той млъква, замисля се, охладнява и никога повече не ти се обажда. Ами, причината може да е, че вече е имал близки срещи със сестра ти, която се е оказала някакъв абсолютно обсебващ психопат и се притеснява, че щом сте “една кръв”, като нищо и ти ще се проявиш като нея (можеш да замениш “сестра” с “най-добра приятелка”, калкулацията е същата). Сега, да оставим настрана, че въпросният тип явно е някакъв зевзек и параноик; действително не е изключено една жена да уплаши един мъж с нещо, дълбоко вкоренено или застъпено в средата и семейството й. Дори и тя да няма ненормална сестра, кандидат-женихът може да се стресне от нейния баща-адвентист, майка-сциентолог или брат-скинар. С други думи: ако имаш странна фамилия, спести му фактите! Поне в началото.

Призраци в блога

2010-04-20T16:41:00.003+01:00

През 50-те години на XX век родената в Сан Франциско писателка Шърли Джаксън публикува вече считания за класика “страшен” роман “The Haunting Of Hill House”, който несъмнено е повлиян от епохата на готическата проза и от автори като Хорас Уолпоул, Уилям Бекфорд и Мери Шели; от друга страна, днес историята за имението “Хил Хаус” също служи за вдъхновение (Стивън Кинг признава, че ако “Сейлъм’с Лот” е модерният “Дракула”, то “Сияние” е нов прочит на Джаксън). Сюжетът описва преживяванията на група хора, заплашена от странните призрачни феномени на прокълнато имение. Известният американски режисьор Робърт Уайз, който стои зад “Звукът на музиката”, “Уестсайдска история” и сравнително слабия, но жанрово сходен “Одри Роуз”, екранизира романа през 1963 г. под заглавието “The Haunting”...

Dare for more!

Σκέψις

2010-04-12T05:08:00.004+01:00

Наскоро пуснах в блога нещо съвсем скромно и (почти) безобидно, заредено с (не)поносимо богохулство, което нещо отприщи ожесточени коментарни дебати, които пък дебати дълбоко препоръчвам както на всички вярващи, така и на всички атеисти, попаднали в The Spiral’s Buzz. И, понеже темата е още жежка, а аз напоследък се вълнувам (може би прекалено) от скептичното мислене, ще метна тук три изключително любопитни клипчета; всяко от тях вероятно ще допадне на по-рационалните от вас, пък дано и на някои от по-суеверните (yeah, wishful thinking, I know).

След тривиалния пролог гост в студиото на ABC е британският журналист Кристофър Хичънс – един от най-агресивните и безкомпромисни атеисти през последните години. В интервюто няма нищо кой знае колко радикално или провокиращо – Хичънс просто отговаря на няколко елементарни и конвенционални въпроса; клипчето е най-вече повод за теб от една страна да осъзнаеш, че атеистите не са демони с раздвоени езици, и от друга – да си потърсиш книгите на Хичънс или да се разровиш из Тубата за други негови телевизионни участия; има попадения.

Джеймс Ранди е бивш илюзионист и отявлен скептик, посветил голяма част от живота си на изобличаването на псевдонауката и на провъзгласилите се за медиуми кретени, които – къде аматьорски, къде професионално – с лъжи и измама трупат пари, слава и възхищение. През годините Ранди е взимал на прицел астрологията, религиозните лечители, телепатията, телекинезата, т. нар. “psychic surgery”, хомеопатията и всякакви други откровени простотии от измисления свят на свръхестественото, паранормалното и мистицизма. Горният клип включва някои от най-забавните му демистификации... or should I say: някои от най-трагичните провали на мнимите чудотворци.

Ако нищо не разбираш от космология, но ти е интересно и искаш малко да разшириш тесния си кръгозорен джам, ако отбираш от темата, но не достатъчно, или ако просто ти е кеф да слушаш за галактики, тъмна материя, квантова физика и пр. – остави се в ръцете на проф. Лорънс Краус. Ще се изненадаш колко интересна и пленяваща може да бъде сложната и на моменти дори абстрактна вселена на астрофизиката. Плюс, разбира се, обективно най-култовия и същевременно поетичен цитат от лекцията: “Не Иисус, а звездите умряха за вас!” (10x to Silver.)

В момента:

Laibach – B Mashina

Страшна проза: “Солипсистът”

2010-04-07T11:43:00.000+01:00

Уолтър Б. Джехова, за чието име нямам намерение да се извинявам, тъй като той наистина се казваше така, беше солипсист през целия си живот. Солипсист, в случай, че не ви се е налагало да знаете думата, е човек, който вярва, че той самият е единственото нещо, което наистина съществува, че останалите хора и вселената най-общо съществуват само във въображението му, и че ако той престане да си ги представя, те ще престанат да съществуват.
Един ден Уолтър Б. Джехова стана практикуващ солипсист. В рамките на една седмица жена му избяга при друг мъж, той изгуби работата си на чиновник в параходна агенция и си счупи крака, опитвайки се да прогони една черна котка, за да не му пресече пътя.
В болничното си легло взе решение да сложи край на всичко.
Гледайки навън през прозореца, взирайки се в звездите, той пожела те да изчезнат, и те повече не бяха там. Тогава пожела всички останали хора да изчезнат и болницата стана необичайно тиха даже и за болница. После дойде ред на света и Уолтър Б. Джехова се оказа увиснал в пустотата. Отърва се от тялото си почти толкова лесно и тогава предприе последната стъпка — да изличи самия себе си.
Нищо не се получи.
Странно, помисли си той, нима може да има ограничение за солипсиста?
— Да — каза един глас.
— Кой си ти? — попита Уолтър Б. Джехова.
— Аз съм този, който създаде вселената, която ти току-що пожела да изчезне. И сега ти зае моето място — тук последва дълбока въздишка. — Аз мога най-накрая да прекратя своето съществуване, да намеря забрава и да те оставя да властваш.
— Но… как мога аз да престана да съществувам? Точно това се опитвам да направя, разбираш ли?
— Да, разбирам — каза гласът. — Ти трябва да постъпиш по същия начин, по който постъпих и аз. Да създадеш вселена. Да почакаш, докато някой в нея най-накрая повярва в това, в което ти си вярвал, и да пожелае да го изличи. Тогава можеш да се пенсионираш и да го оставиш да властва. А сега довиждане.
И гласът изчезна.
Уолтър Б. Джехова стоеше сам в пустотата и имаше само едно нещо, което би могъл да стори. Той създаде небето и земята.
Това му отне седем дни.

Фредрик Браун, автор
Адриан Лазаровски, превод

Resurrection

2010-04-04T15:42:00.003+01:00

Воистина!

Ревността грози човека

2010-04-02T06:26:00.005+01:00

Независимо от приликите и разликите при двата (полови) лагера, едно нещо е безспорно: ревността грози човека. Въпреки, че темата важи и за мъжете, и за жените, ще погледнем само през мъжките очи, тъй като рубриката го изисква. Да започнем така: отиваш на първа среща; опознавате вкусовете, навиците, житейските си философии и реакциите си. След това – очевидно доволни от първото впечатление – катерите левъл след левъл, минавайки през флиртове, целувки, физическо разголване и за финал: секс. (Последното, разбира се, невинаги е част от първите срещи, което всъщност е положителен знак, ако имаш за цел нещо по-сериозно.) Допадате си всякак или почти; дребните недостатъци и разминавания не са основателни, за да не се виждате повече, така че започвате връзка и в началото всичко върви по вода.

Докато един ден – понякога минават месеци, а друг път може да се случи почти веднага – не си давате сметка, че жената до вас е ужасно ревнива. И не става дума за беглата, спорадична и дори приятно гъделичкаща ревност, при която единият партньор просто дава недвусмислени сигнали на другия, че му/й пука за него/нея. Тук говорим за обсебващата ревност – онази, която се вкопчва в теб хищнически и с която си погребваш досегашния лайфстайл, само и само да угодиш на желанията и да убиеш овреме подозренията на своя(та) significant other. Влюбването ти обаче е толкова силно, че обикновено не се съпротивляваш, а когато вече страстите са по-окопитени и искаш да промениш ревнивия статус на връзката си, разбираш, че нейният каприз се е превърнал в общ навик, в настроение, в стил и закон на взаимоотношенията ви. Точно така, в един момент е прекалено късно – свикнеш ли ревнивия си партньор на компромиси спрямо неговия емоционален/психологически недъг, ще се почувстваш още по-виновен, когато някой ден все пак решиш да си извоюваш своето.

Естествено, ревнивите мъже са също толкова вредно явление. Странното е обаче, че жените по-често търпят ревнивци, докато голяма част от “силния пол” е готова да понесе ревниви капризи до съвсем умерени граници, след което директно ти показва вратата... освен ако не е от именно онези по-идеалистично настроени типове, които са готови да направят големите жертви в една връзка, само и единствено, за да се превърнат в нейни роби накрая. Не е редно. Понякога дори е жалко – най-малкото защото една връзка може да има страхотно бъдеще и двамата влюбени да са много печени, но само поради факта, че единият има патологичен проблем с комплекси за малоценност, страх от изоставяне и чувство за собственост (да, може да си пич, дори и ако страдаш от подобни issues; рядък, но наблюдаван феномен), накрая всичко приключва с ред сълзи, ред сополи и някоя балада на Red Hot Chili Peppers.

Затова единственият цяр, който може да се предпише, помага само в ранната фаза на заболяването: усетиш ли неоправдана и изискваща ревност у партньора, обясни му набързо своята гледна точка, като не забравяш да завършиш с изречение от рода на: “Ако искаш да продължим, изхвърли ревността в кенефа.”

Flush!

Страшна проза: “Тресавището”

2010-03-29T14:31:00.000+01:00

Ед Скот погледна пребледнялото ужасено лице на момчето и веднага разбра, че е станало нещо лошо.
— Какво има, Томи? — попита той.
— Пол Барлоу — изрече момчето. — Играехме си в източното тресавище и… и… Той потъва, господине!
Скот разбра, че няма време за губене. Само преди година двама мъже бяха загинали из предателските пътеки на източното тресавище. Сега мястото бе оградено и децата бяха предупредени да не играят там. Но те продължаваха да ходят. Скот грабна едно дълго въже от гаража си и хукна нататък.
След десет минути бе навлязъл навътре в тресавището. Видя шест момчета, застанали върху едно тревисто място твърда земя. На около шест метра от тях, в средата на гладка, жълтеникавосива площ, се намираше Пол Барлоу. Момчето бе затънало до кръста в плаващите пясъци и продължаваше да потъва. Размахваше ръце, а тинята се надигаше към гърдите му. Като че ли момчето се бе опитало да прескочи онова място. Ед Скот разви въжето, докато се чудеше защо децата вършат такива глупости, без да мислят колко смъртоносни могат да бъдат те.
Той хвърли края на въжето, а децата гледаха със затаен дъх как то падна точно в ръцете на Пол. Но детето, което вече бе затънало до гърдите, нямаше сила да се задържи.
Оставаха само секунди и затова Скот завърза другия край на въжето за един пън, хвана се здраво и тръгна към пищящото момче. Пясъкът затрепери и поддаде под краката му. Скот се чудеше дали ще има сила да измъкне себе си и момчето. Но сега най-важното бе да стигне до Пол навреме.
Скот стигна на около метър и половина от момчето, което вече бе затънало до шията. Като се държеше здраво за въжето, Скот се заклати, за да се приближи с още няколко сантиметра, потъна до кръста, стисна зъби и протегна ръка към момчето… В този миг въжето се отпусна! Той се изви, опитвайки да се задържи на повърхността, но тресавището го погълна, покривайки гърдите и шията му, изпълвайки крещящата му уста и накрая, затваряйки се над главата му…
Едно от момчетата върху полянката затвори джобното ножче, с което бе прерязало въжето. Малкият Пол Барлоу внимателно се изправи върху дървената платформа, която той и останалите бяха поставили в края на тресавището и внимателно пристъпи. Той се измъкна върху пясъка, заобиколи внимателно опасното място и дойде при останалите.
— Много добре, Пол — каза Томи. — Ти успя да примамиш един възрастен към смъртта и с това ставаш пълноправен член на клуба на Унищожителите.
— Благодаря, господин президент — каза Пол, а останалите деца завикаха радостно.
— Но имам една забележка — добави Томи. — В бъдеще ще те моля да не преиграваш. Писъците ти бяха малко пресилени.
— Ще внимавам, господин президент — каза Пол.
Вече се бе свечерило. Пол и останалите момчета се прибраха за вечеря. Майката на Пол с удоволствие забеляза колко свежо е лицето му. Тя бе доволна, че той играе с приятелчетата си на въздух. Но както на всички момчета, дрехите му бяха ужасно кални, а ръцете му — мръсни.

Робърт Шекли, автор
Рени Димитрова, превод

Annunciation

2010-03-25T09:48:00.003Z

"Поздравявам ви, мои възлюбени в Христа чеда, с празника Благовещение. От цялото си сърце молитвено ви пожелавам да станат ваше достояние всички плодове на Благовещението, заедно с божествената радост от приетите от вас свети Пречисти Тайни. А тъй като без опазване на спасителните заповеди това не може да бъде постигнато, то дай Боже всички ние всякога и неотклонно да спазваме Божиите заповеди и над всички нас винаги да се изпълняват думите на нашия Господ Иисус Христос: Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми… за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна (Иоан 15:10-11), т.е. съвършена. Амин."

Архиепископ Серафим (Соболев), 25 март (7 април ст. стил) 1946 г.

Мръсна газ

2010-03-22T11:27:00.002Z

5 мега яки автомобилни филма, които не се страхуват да натиснат газта до дупка и да прегазят всяко нагло копеле, което реши да им се изпречи на пътя. Ако се чудиш какъв е поводът за този пост, веднага ще си измисля един: преди няколко дни приключи ежегодното мото-изложение в Женева, така че четириколната тема се вписва – не толкова в блога ми (по принцип не си падам по коли), колкото в сезона (дойде пролет, птички пеят, туй-онуй).

1. “Bullitt” (1968) – реж. Питър Йейтс
В класическата кримка от 60-те е заснето едно от най-готините преследвания. Става дума за старошколска гонка между Мустанг и Додж Чарджър, без изгъзици в стил Майкъл Бей. Чисто и просто няколко минути лудо майсторско шофиране и отлична режисура. Питай дядо си, ако не вярваш.

2. “Vanishing Point” (1971) – реж. Ричард Сарафиан
“...и ето го Челинджъра, преследван от сини злобари на колела. Настървените патрулни коли са след нашия самотен шофьор, последният американски герой, електрическият кентавър, полубогът, супершофьорът на Златния запад. Две гнусни нацистки коли са плътно зад нашия прекрасен шофьор. Полицаите наближават нашия шофьор на духа. Те са готови да нападнат! Да го пипнат! Размажат! Изнасилят... последната хубава душа на тази планета....” Да, от тази реплика виждаме, че “Vanishing Point” е откровен екзистенциализъм за автоманиаци.

3. “Dirty Mary, Crazy Larry” (1974) – реж. Джон Хоу
Лари, бивш състезател в NASCAR, и неговият механик Дик обират супермаркет. За тях се лепва палавата Мери и започва високосростна игра на котка и мишка с полицията. Главните роли се изпълняват от Додж Чарджър 1969, Додж Полара 1972 и Шевролет Импала 1966. Един от любимите автофилми на Куентин Тарантино.

4. “Gone In 60 Seconds” (1974) – реж. Х. Б. Халики
Този филм е оставил сериозна следа, щом му спретнаха такъв звезеден кавър, който, въпреки предимствата си по не един и два показателя, изчезва от главата ти 60 секунди, след като напуснеш киното. За оригинала накратко: автоманиакът и кандидат-режисьор Халики събрал някой и друг щатски лев, извикал родата и приятелите, тикнал в ръцете им няколко хвърчащи листчета с реплики и ги оставил да се оправят кой както може. Резултатът: качеството на първия час леко наподобява порно филм с изрязани секс сцени, но после идва преследване с продължителност над 30 минути – време, за което са потрошени близо 90 автомобила. Историята помни такива неща.

5. “Death Race 2000” (1975) – реж. Пол Бартъл
Зрелите мъже дават едва по 20 точки, тийновете два пъти повече, хлапаците по 70. Жените дават по 10 точки повече от мъжете. Старците дават 100 точки. Вече си се досетил за какво става дума. Дейвид Карадайн и Силвестър Сталоун натискат педали (да бе, споко, все още си говорим за коли) до ламарината в поредната щуротия на Роджър Корман, вихреща се в мрачното бъдеще. Римейкът остава без коментар.

PS Текстът е колаборация между Благой Д. Иванов и Иван Харалампиев.

Upcoming Thrills: “Predators”

2010-03-19T08:12:00.004Z

“Хищникът” запрати Арнолд Шварценегер в Централна Америка и го сблъска с междузвезден колекционер на ловни трофеи. Предпазливо футуристичният “Хищникът 2” премести екшъна от тропическата в урбанизираната джунгла на Ел Ей – с нови герои, пуцащи стари проблеми. Третата част – “Predators” – страдаше дълги години от развитие в застой, но в крайна сметка Робърт Родригес доведе нещата до реализация (като продуцент), а делото на Джон МакТиърнън и Стивън Хопкинс е допълнено от унгарско произхождащия талант Нимрод Антал, който понатрупа положителен критически актив още с дебюта си. Третият филм ще ни разкара от Земята и ще разгони фамилията на Лорънс Фишбърн, Тофър Грейс, Ейдриън Броуди, Алис Брага и Дани Трехо, които ще разберат смисъла на естествения отбор по начин, който би трогнал дори Чарлс Дарвин. В общи линии заглавието е зверски обещаващо; трейлърът е тук, избиването започва на 7 юли, а аз съм носталгичен.

PS За феновете: хищнически танц + “Predators” sneak peek.

Не я целувай тук!

2010-03-15T09:53:00.002Z

Първата целувка понякога е по-важна от първия секс. Тя е минаване на сериозна бариера в отношенията и комуникациите и често води до втора, трета, дори до четвърта база (не питай коя е четвърта, защото ме е срам да ти кажа, пък и е някак очевидно). Освен това в първата целувка може да има огромна доза романтика и интимност, които по-късно се трансформират в цинична и потна страст с дъх на полови органи. Затова те умолявам – не подценявай този ранен, но значим етап! Първата целувка е като гледането на “Боен клуб” за първи път – вдъхновяващо, освобождаващо и революционно.

Повечето примери важат не само за първа, но и за поредна целувка. Обаче тогава едва ли щях да ти привлека вниманието толкова лесно.

Сега си го извади (бележника) и записвай...

В дискотека
Стандартна ситуация в нощно заведение: някак си се озовал до сладък обект с алени устни, любознателен поглед и стройна осанка, игнорирате многобройната тълпа и си разменяте погледи, наздравици и спорадични крясъци в лицето. И двамата сте достатъчно на градус, за да не ви пука от нищо, а поради някакво зверски късметлийско стечение на обстоятелствата тя се оказва не по-малко дръзка от теб, тоест – няма нищо против да ти преброи пломбите, докато я стискаш за задника. Проблемът е, че сте се наместили до едно от малкото по-просторни места в заведението – колоната. Естествено, повечето хора не са балъци като теб и овреме са си намерили места около бара или в някое сепаре, но пълно щастие няма, така че приемаш ситуацията и се чудиш дали да не действаш. Ами, недей – независимо колко си вещ в приложението на лигавия ти мускул, изживяването едва ли ще се запомни с нещо друго, освен с пулсиращи вибрации в тъпанчевата мембрана и неприятен сърбеж по небцето. Затова просто си намерете друго място. Да, може и в кенефа, по-малкото зло е.

Из Петрохан
Представи си поредния road trip, покрай който си се озовал някъде на път из криволичещия Петрохан. Най-добрият ти приятел шофира, гаджето му е седнало до него и се вживява дразнещо безуспешно в ролята на навигатор (тук се прекръствам), а нейната първа братовчедка е решила да се присъедини към вас и двамата с нея сте седнали на задната седалка. Увлечението ви се е осъществило моментално (общи интереси, находчив хумор, взаимодействащ чар и пр.). В крайна сметка вие сте почти на прага да се награбите, докато не си даваш сметка, че при всеки следващ завой вероятността да си забиеш челото в чипото й крехко носле става все по-реална. Затова се сдържаш и търпеливо изчакваш да пристигнете. След това се взимате, разбира се. (Аналогично: ако те е страх от високо, не упражнявай френската си филология, докато минаваш през Витиня; като нищо ще осакатиш спомените ви за тази първа близост с помощта на причерняване, върнат обяд и мръсни дрехи с кисела миризма.)

На кино
Знаем какво си мислиш – киното е клише, а и далеч не е неподходящо място да се натискаш с някой (друг е въпросът, че подобен избор за интимно уединение е някак селски и отдавна му е минала модата; за него изцяло важи социалният слоган “Вземете си стая!”). Съгласен. Само че ако отидеш на кино с половинката си и решите да гледате някоя продукция на Pixar, има опасност да си вкарате езиците, докато няколко легиона дечурлига въздишат по калпав дублаж и плоски послания, които рано или късно ще ги отегчат и това неизбежно ще доведе до смяна на местата. Демек, вие ще станете филма. От онези, с червената точка.

На сватба
Някой се жени. Ти си гост, придружител, дружка, кум, няма значeние. Важното е, че си там, а на сватби свалките са като черния хайвер: задължително присъстват, но излизат солено. Да приемем обаче, че си решил да не се даваш тая вечер и макар да си подобаващо фриволен, да обикаляш масите и да ставаш най-добър приятел с напълно непознати, съумяваш да запазваш самообладание и контрол, пропускайки пряко воля пълчищата неомъжени, които дебнат като хиени, надничайки с бинокли и снайпери зад сватбената торта. И ето, че в един хубав момент при теб се присламчва някаква шаферка, държаща полупразна чаша с гъргорещо шампанско, вторачила разгонен и леко отнесен взор в перчема ти, боса, с навита рокля и подаващи се жартиери. Тук вече имаме проблем. И нашият съвет е: спасявай се! Нищо чудно точно тя да е хванала букета.

В църква
Драги богохулници, този абзац е за вас. Всички останали – марш в мазето с колан за самобичуване в едната ръка и с оръфана Библия в другата! Ако отидеш на църква, за да се молиш или просто защото егоцентричният атеист в теб има нужда от малко спокойствие, можеш да се изкушиш от няколко екстри. Особено ако с теб е момиче, което си решил да впечатлиш посредством фин допир до духовната й G-точка. А сред екстрите са: тъмните ниши, които ще ви прикрият от случайни погледи, топъл задух на восък и белина, който ще ви повдигне мераците, а в някои случаи и православен саундтрак (литургиите са на често и на всичкото отгоре – съвсем безплатни). Звучи супер, даже се чудим защо изобщо поместваме църквата в тази статия, май няма нищо лошо да мърсуваш на такова място, дори е някак хулигански култово... Добре де, все пак: не е прилично така, затова се въздържай от подобни прояви. (Господ ме накара да напиша последното изречение. Бях против, но Той настоя.)

Програма

2010-03-10T08:54:00.002Z

Генът, който причинява смърт на притежателите си, се нарича летален (смъртоносен) ген. Един полусмъртоносен ген има отслабващо въздействие върху организма така, че прави много по-вероятна смъртта по други причини. Всеки ген използва своя максимален ефект върху телата в даден стадий от живота и някои смъртоносни или полусмъртоносни гени не правят изключение. Повечето гени упражняват влиянието си по време на ембрионалния живот, някои в детските години, други в младата, зрялата или в средната възраст, а трети на стари години. (Да не забравяме, че гъсеницата и пеперудата, в която тя се превръща, имат един и същ набор от гени.) Очевидно смъртоносните гени ще бъдат премахнати от генния пул. Но също така е очевидно, че един къснодействащ летален ген ще бъде по-стабилен в генния пул, отколкото раннодействащия летален ген. Ген, летален за по-старото тяло, може да бъде по-добър в генния пул, поради това че леталният му ефект се проявява, едва след като тялото е имало достатъчно време да извърши поне известно размножаване. Например генът, който обуславя възможността старите тела да развият рак, може да бъде предаден на многобройни поколения, защото индивидите ще се размножат преди да са получили рак. От друга страна, генът, който принуждава младите възрастни тела да развият рак, няма да бъде предаден на много поколения, а генът, който пък кара малките деца да развиват фатален рак, няма да бъде предаден въобще на нито едно поколение. Според тази теория тогава старческото увяхване е просто страничен продукт на натрупването на къснодействащи смъртоносни и полусмъртоносни гени в генния пул, на които е било позволено да се промъкнат през мрежата на естествения отбор, просто защото са къснодействащи.

Ричард Докинс, “Себичният ген”