Ренесансът на зомбитата

Дигиталната епоха, която настъпва през 90-те години на XX-ти и постига окончателното си доминиране в началото на XXI-ви век, видоизменя филмовия език. Жанровото кино е колкото обогатено, толкова и ощетено от тази така “прясна” и все още не съвсем обуздана стихия.

Отшумяването на зомби-манията започва в края на 80-те години и макар че през следващото десетилетие се наблюдават спорадични подсещания за съществуването му, едва през новия век за поджанра настъпва прераждане. След като живите мъртви напускат киносалона, хищните им наследници се пренасят в цифровия свят на компютърните игри – арена, до голяма степен вдъхновена от зомби-киното и филмите на Джордж А. Ромеро. За геймърите заглавия и поредици като “Hunter: The Reckoning”, “Zombies Ate My Neighbors”, “House Of The Dead”, “Doom”, “Stubbs The Zombie”, “Silent Hill”, “They Hunger”, “Wolfenstein” и “Alone In The Dark” моментално се превръщат във фаворити, а легендарният геймърски френчайз “Resident Evil” е основната причина за целулоидно-виртуалния зомби-кръговрат, който се синтезира и завърта посредством симбиозата между света на киното и този на игрите. “Resident Evil” едва ли щеше да съществува без филми като “Нощта на живите мъртви”; от друга страна именно екранизирането на касовия шутър припомня на публиката за вече позабравения поджанр и го връща обратно в боксофис-класациите.

“Resident Evil: Заразно зло” (“Resident Evil”, 2002; реж. Пол Андърсън) е дългогоочакван проект, който първоначално е трябвало да бъде режисиран от самия Ромеро (преди години той заснема рекламния трейлър към играта “Resident Evil 2”; по-късно започва преговори с продуцентите и написва сценарий за филм, вдъхновен от поредицата, който впоследствие е отхвърлен). Адаптацията среща както одобрение, така и критика, но при всички случаи не може да не се отчете фактът, че “Resident Evil: Заразно зло” е предпоставката за подновяването на поджанра. Британецът Андърсън е режисьор, който често става обект на фенски нападки, тъй като повечето му филми са прекомерно посредствени и рядко успяват да задоволят претенциите и очакванията. Единствената му творба, която с времето печели все повече почитатели е мрачната научна фантастика “Смъртоносен хоризонт” (“Event Horizon”, 1997). Обаче с “Resident Evil: Заразно зло” Андърсън по-скоро постига целта си – не само като адаптация и визия, но и като внушение и среда; филмът му е изключително иновативен за поджанра и съвършено точен в контекста на съвременния хорър-филм. Прилагателното “техно” идеално пасва пред екшъна, ужаса и музикалното оформление, а използването и комбинирането му води до алтернативност, която за реанимираните трупове е животворна. Затова след Андърсън се отприщва ново и заредено с пълни сили зомби-нашествие – следват продължения, римейкове, пародии, аматьорски филми, още адаптации по игри, а също и съвсем оригинални като сюжет ленти. Дани Бойл реагира пръв. “28 дни по-късно” (“28 Days Later...”, 2002) е нетипичен хорър, който само ползва близки до зомби-тематиката прийоми. След него Зак Снайдър запушва устата на скептиците с почти перфектния “Зората на мъртвите” (“Dawn Of The Dead”, 2004) – втори от вече няколкото римейка на “Сагата на мъртвите”. Не закъсняват и продълженията на “Resident Evil: Заразно зло”... И всички тези заглавия носят в себе си следите на Ромеро, който обаче сякаш изведнъж се е озовал на рейвърско парти с бляскави илюминации, екзалтирана тълпа и с горчиво, но енергийно екстази в устата. Това отличава стария хорър от неохоръра, промените в социалното статукво променят стандартите, променят “външния вид”.

Модерният зомби-филм отговаря на модерния стил – динамика и зрелище, постигнати чрез френетичния, приковаващ монтаж, чрез звуковите ефекти и дизайнерската авангардност; съчетани с компютърно генерираните изображения, съставките се сливат в една съвсем нова сплав. Техническите подобрения в киното подобряват изказа, като го “произнасят” с различна “интонация”, разкъсвайки клишетата на съставните им части и “смазвайки” лагерите им със свежа “кръв”. Отрицателното влияние на тези подобрения обаче се изразява с това, че твърде често филмите, пренаситени с 3D-ефекти и декори стават неволно синтетични, с натрапчиво усещане за стерилитет и стилистична празнота. Това важи не само за хоръра, но и за всеки друг жанр. Когато обаче балансът в използането на CGI не е нарушен, а визуалната концепция не разчита само на компютрите, се постигат впечатляващи образци.

Съвременните инкарнации на зомбитата са аморфно явление, което все още търси завършена и изчистена форма. Процесът продължава и ще трябва да минат години, преди да приключи (при какви обстоятелства и в какъв вид е невъзможно да се предскаже отсега). Прогнозите поне стигат дотам, че да се признае един очевиден факт – живите мъртви нямат намерение да умрат. Поне засега. Зомби-филмите имат прекалено голяма роля в хоръра, а хорърът – прекалено голяма роля в киното, за да преустановят функциите и съществуването си. За едни ролята е свързана със забавлението, за други – с преследването на някаква по-радикална креативност, за трети – с мотива да се достигне до отърсване от вътрешните мании. “Вероятно нашето его е поводът да си мислим, че душата продължава да живее и след смъртта ни, в задгробния живот”, твърди Ричард Дейвис в книгата “The Encyclopedia Of Horror”. Тезата му не е далеч от истината. От древността насам човекът проектира заобикалящия го свят през собственото си битие – опитва се да обясни всички странности не по друг начин, а чрез себе си, защото това е нещото, което познава най-добре. И зомби-филмите са една от многото проекции на това търсене. Но най-безспорното и неопровержимо предназначение на тези филми е тяхното терапевтично влияние над аудиторията. Защото ако хуморът е отдушник на ужаса, то ужасът е отдушник на самия човек, на неговата патология и на тъмните реки на неговото сърце...

Още по темата:

"Ужасът, ужасът..."

"Реанимация I: Окултизъм и зомбита"

"Реанимация II: Сагата на мъртвите"

"Реанимация III: Смях и черва"

Набързо

Айде отпреде-назаде:

В събота – ферментация.

Утре – важно телефонно обаждане.

Днес – близка среща от фрустриращ вид, реакцията ми беше изненадващо calm (държах се като пич, демек).

Вчера – мн. як вечерен relax.

По принцип – гърч, умора, метеж, но поне се обръснах и вече не мязам на Христо Ботев (припомням).

В момента:

The Captains Intangible – Any Other Way

PS Лилипутите са странен и супер масов феномен. Уди Алън сигурно е горд.

The Years, The Mileage...

В четвъртък посетихме премиерата на “Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп”. Със Здравко и Дринов просто нямаше как да не го ударим на тотална geek-щина, ‘щото за тоя момент сме чакали 20 години, ебати. Трябва си. (Ако не друг, то поне Ненко ще ни разбере.) Весето само ни гледаше, снимаше ни и ни се смееше. То си е за смях де. Но пък филмът ни изкефи, майната ви хейтъри.

Сега трябва да приложа някоя рецепта. Много се оляхме през последните пет дена... Последователно, damn it.

В момента:

John Williams – The Temple Of Doom

Errors

Актуалната тема за матурите и още по-актуалната тема за вече хроничната неграмотност на българина ме вдъхновиха да изредя някои от най-честите грешки, които напоследък чувам или чета. Несъмнено пропускам десетки, но - както знаем - абсолютът е невъзможен. Read and weep...

В менютата на всяко второ заведение пише “гюведже” вместо “гювече”.

Правилното е “експлодирам”, а не масово използваното “експлоадирам” (засичал съм грешката дори в големите всекидневници), а пък много често в някой репортаж по телевизията чувам неща от рода на “Американският и българският президенти днес се срещнаха”. Правилното е “Американският и българският президент днес се срещнаха” – имаме изпускане на съществително (“президент”, отнасящо се за “американският”), затова няма мн. ч.

Думите “прах”, “роднина” и “нинджа” са в мъжки род.

Често хората казват/пишат “идеот” вместо “идиот”, “съжелявам” вместо “съжалявам”, “чехски” вместо “чешки” и “еродиран” вместо “ерудиран”.

Дните от седмицата и месеците от годината не се пишат с главна буква.

Двойното “н”, по дяволите!

Почти всеки българин използва граматически грешни изрази като “в предвид” и “на предвид” (и всеки втори ги пише слято), докато достатъчно е да кажеш просто “предвид” и да не добавяш разни там допълнителни представки като “в”, “на” и т. н. Същото важи и за неправилното поставяне на “от” пред “отдавна”.

Мнозина – особено тинейджърите по форумите – изписват слято “не знам”, “не искам”, “не мога” и пр.

Постоянно се осират множествените числа и запетайките.

Варненци и бургазлии “мьекат”, но поне говорят по-правилно от софиянци, които непрекъснато “мекат”. Драги кестени, разберете, че е неправилно да кажете: “Хайде да ходиме да ядеме!” Правилното би звучало: “Хайде да ходим да ядем!”

Гигантски проблем са също пълният и непълният член, но там е толкова мътна и кървава, че по-добре да не задълбавам. Освен това през последните години – поради масовата неграмотност – речникът ни се изпълни с дублети. Вече да кажеш “обица” е правилно, а “обеца” звучи архаично. Не ме разбирайте погрешно – заклет противник съм на книжовния изказ и строгите правила, но уважавам общата култура, а такава мнозина българи нямат. Толерирам всякаква форма на разговорна реч, но не и липсата на елементарни познания по български език.

Гото’о – споделих и ми олекна.

Адам

Някои неща просто се случват. Други сами си ги причиняваме – със или без основание, спонтанно или неволно. Може би в пристъп на някаква неконтролируема емоция... Но дали наистина можем да избегнем съдбата си или онази шибана крива линия, надраскана от Господ или от не-знам-си-кой не е всъщност твърде голяма, за да я прескочим?

Нямам представа защо загубихме приятел като Адам. Зная обаче, че ще липсва на всички.

Почивай в мир.

Кървави букви...

Незаслужено подценяваният жанр хорър е (поне засега) рядкост у нас. Особено на книжния пазар, където сме принудени да четем само това, което се превежда и издава от така “образованите” БГ-книжари. Днес репертоарът се изчерпва с тонове еднотипно фентъзи, изродило се под натиска на комерсиализацията; т. нар. “модерна фантастика”, която непосилно се опитва да конкурира класиката (нема начин, брато); и, естествено, купища трилърчета от навъдилите се като мравки “наследници на Еди-кой-си” или “новия Еди-кой-си” или просто Еди-кой-си, който с новото си бестселърче уж правел “Мълчанието на агнетата” да прилича на детска градина за умствено изостанали (аре не, а?). Все пак през последните години някои се подлъгваха, рискувайки геройски да издават и твърд хорър. И понеже жанрът едва ли ще се популяризира в България, може поне да се обърне внимание на малкото, което имаме под ръка и да видим с какви изразни средства и стил се опитват да ни уплашат “черните принцове на литературата”. За да се уплашиш истински от някоя страшна история обаче, трябва да се потопиш в нея. Не можеш да отвориш по средата на книгата, напосоки да прочетеш някое изречение и да подскочиш от ужас. Затова не очаквай, че от по-долните цитати ще те побият тръпки. По-скоро ще се увериш, че богатството на езика и изразните средства зависят най-вече от таланта на разказвача. И че да пишеш ужаси със сигурност не означава да пишеш ужасно.

Няма да се спирам на безбройните (вече) признати величия на мрачната проза, а ще обърна внимание на по-новите имена, защото те са настоящето на жанра (под "настояще" разбирай втората половина на XX век). И ще започна с нещо, което би трябвало да ти е познато, дори и да не си падаш по кръв и насилие.

Красива блондинка взима душ...

“Шумът беше оглушителен, а помещението започваше да се изпълва с пара.

Поради това тя не чу, че вратата се отваря, нито звука на стъпките. В първия момент, когато завеските се разтвориха, парата й попречи да види добре лицето.

След това наистина го видя – само едно лице, което надничаше между завеските и висеше в пространството подобно на маска. Кърпа за глава прикриваше косата, във втренчения поглед на стъклените очи нямаше нищо човешко. И все пак това не бе маска, не можеше да бъде. Кожата бе смъртно бледа поради дебелия пласт пудра, две трескави петна руж покриваха скулите. Не, не беше маска. Бе лицето на луда старица.

Мери започна да пищи и тогава завеските се разтвориха по-широко, появи се ръка, стиснала голям касапски нож. След секунда този нож пресече писъка.

И гръкляна й.”

Това определено е “Психо”. Но не “Психо” на Алфред Хичкок, а “Психо” на Робърт Блох (превод Николай Аретов, ИК “Ирис”, 1992). Без виещите цигулки, шоколадовата кръв и виковете на Джанет Лий. Тук присъства само резкия, насечен наратив – бързо, безпощадно, яростно отнемане на живота в една криминална история на шизофреничния ужас, изплетена тъй семпло и същевременно – тъй въздействащо. Въздействащ и примамливо увлекателен е и “Заклинателят” (превод Иванка Спасова, ИК “Хемус”, 1992) на Уилям П. Блати, богохулен и сатанински. Изпитание както за нервите, така и духа...

“– Той ти заповядва, Той, който те запрати от небесните висини в бездната!

Властното заклинание на Мерин кънтеше с мощни, безжалостни удари някъде извън съзнанието на Карас, а пулсът на Ригън започна още повече да се ускорява. И още, и още. Той погледна към нея. Все така притихнала. Непомръдваща. В ледения въздух от купчината бълвоч като от зловонно жертвоприношение се издигаше тънка пара. Карас се почувства неспокоен. Сетне усети кожата на ръцете си да настръхва. Бавно, кошмарно бавно, с дълги промеждутъци, главата на Ригън започна да се обръща, да се върти като изкуствена, скърцайки със звука на ръждясал механизъм, докато накрая ужасните светещи белтъци на тези отвратителни очи се насочиха към него.

– Затова се разтреперай от страх сега, о, Сатана...”

Ако някой трябва да гори в Пъкъла, това несъмнено е британецът Клайв Баркър, който с творби като “Обречени на Ада” (превод Симеон Николов, ИК “Плеяда”, 1998) затвърждава литературната си позиция на неспасяем грешник, потопен в садомазохистично море от похот и обезобразена плът...

“Примката около гърлото й се затягаше; може би секунди я деляха от мига, когато щеше да я задуши. В отчаянието си тя се върна по коридора към съществото с лицето на Рори.

– Това си ти – промълви.

Лицето й се усмихна невъзмутимо.

Кърсти вдигна ръка и посегна към него. Стреснат, той направи крачка назад да избегне докосването й. Камбаните биеха безпощадно; размиваха мислите й, звънът им сякаш стриваше мозъчната й тъкан на прах. Под влиянието на звъна тя отново посегна към човека пред себе си и този път той не успя да я избегне. Ноктите й разкъсаха плътта на бузите му и кожата му се смъкна като коприна. Кървавочервеното месо под нея представляваше ужасна гледка.

Джулия изпищя.”

В контактите си с отвъдното и силите на мрака героите на Греъм Мастертън от окултния “Маниту – кошмар в Манхатън” (превод Борис Басманджиев, ИК “Бард”, 1993) трябва да преодолеят враг на име Мискемакус, древен бог, преродил се чрез тялото на млада жена. Но прероден не в утробата й, а в тумор на тила...

“Пеещата скала хвана ръката ми.

– Погледни – каза той тихо.

Бялата кожа в горната част на гърбицата й бе сякаш притисната с пръст отвътре. Пръстът притискаше все по-силно и по-силно, като се опитваше да разкъса кожата. Стоях вцепенен и чувствах, че ще припадна всеки момент. Гледах, без да мога да откъсна погледа си.

Един дълъг нокът проби кожата и отвътре потече жълтеникава течност, примесена с кръв. Стаята се изпълни с тежка, лепкава миризма като от гниеща риба. Туморът на гърба на Карин Тенди се изпразни и околоплодната течност на Мискемакус изтече върху чаршафите.”

Често авторската реч е от първо лице, единствено число. Това помага за развитието на всяка сложна психологическа фабула; например като тази на “Гърло” (превод Миглена Николчина, ИК “Коала”, 1994). Питър Строб се справя със задачата не като писател, който разказва за делата на сериен убиец, а като сериен убиец, който се фука...

“Завладя ме чувството, че съм се изправял вече на по-ранен етап от живота си пред точно такава празнота. Направих още една крачка напред и чувството се засили, сякаш времето се разпадаше около мене. Някаква смътна музика, музика, която някога бях познавал добре, но вече не знаех каква е, зазвуча тихичко в главата ми.

Мраз прониза тялото ми.

И тогава видях, че в празното помещение има още някой и замръзнах от ужас. Едно дете стоеше пред мене върху прашния под и ме наблюдаваше със страховита, отчетлива подкана. Водата струеше под обречените брястове на “Ливърмор авеню” и заливаше умиращи мъже, които крещяха сред обезобразени трупове във воняща, зелена пустош. Бях го виждал вече, отдавна-отдавна.

И тогава ми се стори, че друго момче, друго дете застана зад него и че ако това дете се протегне към мене, аз ще бъда един от нарязаните трупове.

Райската градина, царството небесно.”

Кървав, поетичен, мистичен. Такъв е душевният патолог Строб.

Убиецът от “Луната” на Джеймс Хърбърт (превод Илия Годев, ИК “Хермес”, 1996) е неуловим и коварен мистериозен силует на създание, което инжектира болната си психика в съзнанието на хората под формата на разкъсващи халюцинации...

“Чайлдс закри с ръка лицето си, когато го връхлетя следващото видение.

Жанет, увиснала от парапета, вратът й стегнат жестоко от примката, която всъщност бе собствената й вратовръзка, кожата на шията й – сбръчкана и ожулена. Раздраният й език постепенно се подаде навън между устните, продължи да расте на дължина като някакъв бавно измъкващ се синкаво-лилав червей, изпълзя надолу по брадата и увисна над пристегнатото й гърло. Очите й се обърнаха нагоре, след това първо едното, а после и другото изскочиха от очните ямки и увиснаха върху бузите й. Малка струйка бистра жълтеникава течност потече измежду краката й, попи по белия й чорап и започна да капе в стълбищната шахта.

– Това не е истина! – изкрещя той.”

Събитията и на следващите две книги са обвързани с магическото влияние на лунния сърп. Дейвид Морел, същият, който навремето създаде героя-ветеран Джон Рамбо, ни приканва сред смразяващите дела на “Лунният звяр” (превод Валерий Русинов, ИК “Атлантис”, 1995)...

“Беше там на ръба, с луната зад него, тъмно на фона на лунния диск, един ореол наоколо и черен катран в средата. Беше се втренчило в него и той усети силата му, големината му и най-вече присъствието му.

– Какво...?

Не разбираше какво вижда. Пиян, замаян от дрямката, привиждаше му се двойно, сякаш пулсира, тогава то отскочи, а той изкрещя да го отхвърли и усети тежестта му върху себе си. Ослепя.

– Недей по лицето ми!

Но то дереше, разкъсваше. Едната му буза вече липсваше.

– Пусни лицето ми! О, Господи, пусни лицето ми!”

Динамиката на ужаса е важна за добрия хорър-роман. Морел съзнава това. Рон Кели също. В “Луната на върколака” (превод Живко Тодоров, ИК “Плеяда”, 1994) ликантропи се заселват в тихото градче Олд Хикъри и това, което започва като стандартно клише се оказва умело развит бисер на модерния ужас...

“Настойчивият порив в стомаха му достигна своя връх, когато черните му като абанос ръце изгребаха последните сантиметри пръст и ноктите му задраскаха по капака на ковчега. Сега той разбра, че чувството, което изпитваше, беше глад. Глад, който не приличаше на никое усещане, което бе изпитвал преди. А когато юмруците му пробиха тънката чамова преграда и потънаха до китките в разложеното тяло на починалия пияница, той осъзна сатанинската природа на дивото си желание.

Докато той и останалите ядяха със стръвта на изгладнели вълци, Патрик О’Ший се молеше на Всевишния този ужасен кошмар да свърши час по-скоро.

За нещастие молбата му за небесно избавление остана нечута. В плен на вълчия си глад, изгарящ го отвътре, той наведе озъбената си паст надолу и продължи да пирува с плътта на мъртвеца.”

Ако върколаците са митологични създания от древността, то тези, които описват Дийн Кунц и Ричард Леймън са мистификация... и все пак също тъй стари, както света, който ни заобикаля. В “Древният враг” (превод Мария Ракъджиева, ИК “Плеяда”, 1994) Кунц ни заплашва с аморфен демон, нападнал провинциално калифорнийско градче...

“Крясъците на Франк се превърнаха в отчаян, пронизващ писък на ужас и безнадеждност.

Изпускащото киселина пипало се плъзна пъргаво около врата на полицая и го стисна здраво като примка.

– О, Боже, не!

– Не гледай – каза Джени на Лайза.

Древният враг им показваше как бе обезглавил Джейкъб и Ейда Либерман. Приличаше на перчещо се дете.

Викът на Франк Отри замря в бълбукащо, задавено в кръв гъргорене. Разяждащата киселина на пипалото преряза гърлото му с учудваща бързина. Само една-две секунди след като Франк замлъкна, главата му свободно падна и се удари в плочките на пода.”

Леймън е още по-безкомпромисен към героите си. Запазената му марка е краткото, оскъдно описание на действието, целящо да ускори ритъма. Представям ти “Плът” (превод Ивайла Божанова, ИК “Аполо Прес”, 1995), където противен плужек манипулира хората да вършат нелицеприятни неща...

“Тя остана жива дълго време. Така беше по-добре.

Сърцето й все още туптеше, когато Роланд го изтръгна от гръдната кухина.

Беше почти заситен, затова не яде много от него. Натъпка остатъка обратно в гръдния кош и пропълзя до главата.

Скалпира я. Разби черепа й с автомобилната щанга и изгреба все още топлия й мозък.

Най-вкусното.”

Семплата бруталност отстъпва пред кралското разгръщане на ужаса: от една страна емоционален, от друга – страховит и лишен от милост... “Смъртта е загадка, погребението – тайнство”, това може да бъде реплика само на един човек. Запазвам Стивън Кинг за финал, тъй като “Гробище за домашни любимци” (превод Весела Прошкова, ИК “Плеяда”, 2003) е най-точният пример за литературен хорър от класа, който те запраща в бездната...

“Обърна се и видя Рейчъл, която лежеше по средата на коридора. Жената, на която беше поднасял роза, стисната между зъбите му, беше мъртва. Главата й бе извита под странен ъгъл, все едно бе заспала, докато е четяла в леглото си.

Той пристъпи към нея.

“Здравей, скъпа – помисли си. – Най-сетне се завърна при мен.”

Тапетите, изпръскани с кръв, напомняха абстрактна рисунка. Рейчъл навярно е била прободена десет, дори двайсет пъти. Със скалпела на съпруга си.

Ненадейно Луис Крийд се изтръгна от унеса и видя жена си, действително я видя. Закрещя.

Писъците му отекнаха в къщата, обитавана само от мъртъвци. Очите му изхвръкнаха от орбитите, лицето му почервеня, косата му настръхна. Звуците, изтръгващи се от подутото му гърло, напомняха камбаните на ада – ужасяващи писъци, които бележеха не края на любовта му, а началото на безумието му; връхлетяха го всички ужасяващи образи, запечатани в паметта му. Видя как Виктор Пасков умира на пода на лечебницата, парченцата от зеления найлонов чувал, полепнали по мустаците на възкръсналия Чърч; видя пълната с кръв бейзболна шапка на Гейдж по средата на шосето, но най-ясен бе образът на адското изчадие, което бе съзрял в тресавището на Малкия бог, чудовището, което бе прекършило дебелото дърво; Уендиго – исполинът с жълтеникави очи, бродещ из Северните провинции, мъртвото същество, което с докосването си превръща хората в канибали.

Рейчъл не беше само убита.

Някой... нещо бе прегризало гърлото й.”

Стоп!

Айде стига толкова ужас за днес... И понеже е по-добре да се страхуваш по свой избор, а не по чужд – грабвай нещо по-така и за разнообразие прекарай една вечер не пред компютъра, пуцайки терористи, а в леглото, упражнявайки нервната си система. Ще си изкараш страхотно, направо страховито. И не забравяй, че с горепосочените текстове и автори далеч не се изчерпва жанрът, стиловете и сюжетите (не това беше и целта). Те така или иначе са неизчерпаеми.

Точно като самия ужас.

31:25

Честит 60-и рожден ден, честита 31-ва шампионска титла и fuck off, говеда! Светът е червен!

Shambhala

MoonWalker, StarMonkey, WiZaRd и UZUMAKI отидоха да видят байкърското състезание в Сопот и по пътя оставиха пълноводна диря от алкохолен уринат.

Тетевенски преходи

Вчера се състоя продължението на първата мисия в търсене на древни черупки. Този път към Бла и Пла се включи и Гелето, ведрата надежда на балканската геология. Тръгнахме малко след 8, сабале. Едвам се набутахме в претъпкания автобус, който непрекъснато депортираше пътници, горките (абе, да го духат – гражданите са с предимство!), после минахме през Ябланица и спряхме в Тетевен, където според Пла находищата са големшки. Така и се оказа.

Градът не впечатлява, но местността е епична. Убийствена природа, забъркала на едно място пек, завет и горски усои. От наша страна – преходи, панорами и научно любопитство. За разлика от миналия път, сега се натъкнахме на доста фосили – предимно белемнити, брахиоподи и отпечатъци от амонити (част от находките – тук), като повечето бяха вградени в скалите и освен да ги почукваме неуверено с импровизираните си геоложки пособия, друго не ни оставаше. Имаше и бая миди. Аз, разбира се, пак гоних гущери, ей така – покрай другото.

Вървейки успоредно на задължителната за такъв род местности кристално бистра река, стигнахме до тетевенската водопадна атракция, която обаче май не ни изкефи толкова, колкото тая скална клисура. Запознахме се с местен пич – Симеон, който ни стана своего рода гид. С него се закарахме към един хребет, претъпкан с вкаменелости. По пътя обратно към града на пътеката се изпречи един таралеж, който така се шокира, че се сви посрамен и уплашен, точно като говедо, изпуснало шампионска титла. Накрая пихме бири на стадиона, а после гонихме влак, но стигнахме в Червен бряг с идиотски малшансово закъснение и тъпата БДЖ-машина ни се изниза пред очите. Взехме следващия влаков кенеф, който не само, че по график беше чак в 8 вечерта, ами и закъсня с половин час, но пък мастурбирахме емоционално, гледайки няк’ъв як железничарски sunset. Гепихме си цяло купе и се хранихме и смяхме, изтрещели от умора, бира и чист въздух; после спахме, а малко след 11 си бяхме в столицата мила – капнали, но с напомпано палео-самочувствие.

Видео:

“Усоето”

“Водопадът”

В момента:

Murderdolls - Welcome To The Strange