Кървави букви...

Незаслужено подценяваният жанр хорър е (поне засега) рядкост у нас. Особено на книжния пазар, където сме принудени да четем само това, което се превежда и издава от така “образованите” БГ-книжари. Днес репертоарът се изчерпва с тонове еднотипно фентъзи, изродило се под натиска на комерсиализацията; т. нар. “модерна фантастика”, която непосилно се опитва да конкурира класиката (нема начин, брато); и, естествено, купища трилърчета от навъдилите се като мравки “наследници на Еди-кой-си” или “новия Еди-кой-си” или просто Еди-кой-си, който с новото си бестселърче уж правел “Мълчанието на агнетата” да прилича на детска градина за умствено изостанали (аре не, а?). Все пак през последните години някои се подлъгваха, рискувайки геройски да издават и твърд хорър. И понеже жанрът едва ли ще се популяризира в България, може поне да се обърне внимание на малкото, което имаме под ръка и да видим с какви изразни средства и стил се опитват да ни уплашат “черните принцове на литературата”. За да се уплашиш истински от някоя страшна история обаче, трябва да се потопиш в нея. Не можеш да отвориш по средата на книгата, напосоки да прочетеш някое изречение и да подскочиш от ужас. Затова не очаквай, че от по-долните цитати ще те побият тръпки. По-скоро ще се увериш, че богатството на езика и изразните средства зависят най-вече от таланта на разказвача. И че да пишеш ужаси със сигурност не означава да пишеш ужасно.

Няма да се спирам на безбройните (вече) признати величия на мрачната проза, а ще обърна внимание на по-новите имена, защото те са настоящето на жанра (под "настояще" разбирай втората половина на XX век). И ще започна с нещо, което би трябвало да ти е познато, дори и да не си падаш по кръв и насилие.

Красива блондинка взима душ...

“Шумът беше оглушителен, а помещението започваше да се изпълва с пара.

Поради това тя не чу, че вратата се отваря, нито звука на стъпките. В първия момент, когато завеските се разтвориха, парата й попречи да види добре лицето.

След това наистина го видя – само едно лице, което надничаше между завеските и висеше в пространството подобно на маска. Кърпа за глава прикриваше косата, във втренчения поглед на стъклените очи нямаше нищо човешко. И все пак това не бе маска, не можеше да бъде. Кожата бе смъртно бледа поради дебелия пласт пудра, две трескави петна руж покриваха скулите. Не, не беше маска. Бе лицето на луда старица.

Мери започна да пищи и тогава завеските се разтвориха по-широко, появи се ръка, стиснала голям касапски нож. След секунда този нож пресече писъка.

И гръкляна й.”

Това определено е “Психо”. Но не “Психо” на Алфред Хичкок, а “Психо” на Робърт Блох (превод Николай Аретов, ИК “Ирис”, 1992). Без виещите цигулки, шоколадовата кръв и виковете на Джанет Лий. Тук присъства само резкия, насечен наратив – бързо, безпощадно, яростно отнемане на живота в една криминална история на шизофреничния ужас, изплетена тъй семпло и същевременно – тъй въздействащо. Въздействащ и примамливо увлекателен е и “Заклинателят” (превод Иванка Спасова, ИК “Хемус”, 1992) на Уилям П. Блати, богохулен и сатанински. Изпитание както за нервите, така и духа...

“– Той ти заповядва, Той, който те запрати от небесните висини в бездната!

Властното заклинание на Мерин кънтеше с мощни, безжалостни удари някъде извън съзнанието на Карас, а пулсът на Ригън започна още повече да се ускорява. И още, и още. Той погледна към нея. Все така притихнала. Непомръдваща. В ледения въздух от купчината бълвоч като от зловонно жертвоприношение се издигаше тънка пара. Карас се почувства неспокоен. Сетне усети кожата на ръцете си да настръхва. Бавно, кошмарно бавно, с дълги промеждутъци, главата на Ригън започна да се обръща, да се върти като изкуствена, скърцайки със звука на ръждясал механизъм, докато накрая ужасните светещи белтъци на тези отвратителни очи се насочиха към него.

– Затова се разтреперай от страх сега, о, Сатана...”

Ако някой трябва да гори в Пъкъла, това несъмнено е британецът Клайв Баркър, който с творби като “Обречени на Ада” (превод Симеон Николов, ИК “Плеяда”, 1998) затвърждава литературната си позиция на неспасяем грешник, потопен в садомазохистично море от похот и обезобразена плът...

“Примката около гърлото й се затягаше; може би секунди я деляха от мига, когато щеше да я задуши. В отчаянието си тя се върна по коридора към съществото с лицето на Рори.

– Това си ти – промълви.

Лицето й се усмихна невъзмутимо.

Кърсти вдигна ръка и посегна към него. Стреснат, той направи крачка назад да избегне докосването й. Камбаните биеха безпощадно; размиваха мислите й, звънът им сякаш стриваше мозъчната й тъкан на прах. Под влиянието на звъна тя отново посегна към човека пред себе си и този път той не успя да я избегне. Ноктите й разкъсаха плътта на бузите му и кожата му се смъкна като коприна. Кървавочервеното месо под нея представляваше ужасна гледка.

Джулия изпищя.”

В контактите си с отвъдното и силите на мрака героите на Греъм Мастертън от окултния “Маниту – кошмар в Манхатън” (превод Борис Басманджиев, ИК “Бард”, 1993) трябва да преодолеят враг на име Мискемакус, древен бог, преродил се чрез тялото на млада жена. Но прероден не в утробата й, а в тумор на тила...

“Пеещата скала хвана ръката ми.

– Погледни – каза той тихо.

Бялата кожа в горната част на гърбицата й бе сякаш притисната с пръст отвътре. Пръстът притискаше все по-силно и по-силно, като се опитваше да разкъса кожата. Стоях вцепенен и чувствах, че ще припадна всеки момент. Гледах, без да мога да откъсна погледа си.

Един дълъг нокът проби кожата и отвътре потече жълтеникава течност, примесена с кръв. Стаята се изпълни с тежка, лепкава миризма като от гниеща риба. Туморът на гърба на Карин Тенди се изпразни и околоплодната течност на Мискемакус изтече върху чаршафите.”

Често авторската реч е от първо лице, единствено число. Това помага за развитието на всяка сложна психологическа фабула; например като тази на “Гърло” (превод Миглена Николчина, ИК “Коала”, 1994). Питър Строб се справя със задачата не като писател, който разказва за делата на сериен убиец, а като сериен убиец, който се фука...

“Завладя ме чувството, че съм се изправял вече на по-ранен етап от живота си пред точно такава празнота. Направих още една крачка напред и чувството се засили, сякаш времето се разпадаше около мене. Някаква смътна музика, музика, която някога бях познавал добре, но вече не знаех каква е, зазвуча тихичко в главата ми.

Мраз прониза тялото ми.

И тогава видях, че в празното помещение има още някой и замръзнах от ужас. Едно дете стоеше пред мене върху прашния под и ме наблюдаваше със страховита, отчетлива подкана. Водата струеше под обречените брястове на “Ливърмор авеню” и заливаше умиращи мъже, които крещяха сред обезобразени трупове във воняща, зелена пустош. Бях го виждал вече, отдавна-отдавна.

И тогава ми се стори, че друго момче, друго дете застана зад него и че ако това дете се протегне към мене, аз ще бъда един от нарязаните трупове.

Райската градина, царството небесно.”

Кървав, поетичен, мистичен. Такъв е душевният патолог Строб.

Убиецът от “Луната” на Джеймс Хърбърт (превод Илия Годев, ИК “Хермес”, 1996) е неуловим и коварен мистериозен силует на създание, което инжектира болната си психика в съзнанието на хората под формата на разкъсващи халюцинации...

“Чайлдс закри с ръка лицето си, когато го връхлетя следващото видение.

Жанет, увиснала от парапета, вратът й стегнат жестоко от примката, която всъщност бе собствената й вратовръзка, кожата на шията й – сбръчкана и ожулена. Раздраният й език постепенно се подаде навън между устните, продължи да расте на дължина като някакъв бавно измъкващ се синкаво-лилав червей, изпълзя надолу по брадата и увисна над пристегнатото й гърло. Очите й се обърнаха нагоре, след това първо едното, а после и другото изскочиха от очните ямки и увиснаха върху бузите й. Малка струйка бистра жълтеникава течност потече измежду краката й, попи по белия й чорап и започна да капе в стълбищната шахта.

– Това не е истина! – изкрещя той.”

Събитията и на следващите две книги са обвързани с магическото влияние на лунния сърп. Дейвид Морел, същият, който навремето създаде героя-ветеран Джон Рамбо, ни приканва сред смразяващите дела на “Лунният звяр” (превод Валерий Русинов, ИК “Атлантис”, 1995)...

“Беше там на ръба, с луната зад него, тъмно на фона на лунния диск, един ореол наоколо и черен катран в средата. Беше се втренчило в него и той усети силата му, големината му и най-вече присъствието му.

– Какво...?

Не разбираше какво вижда. Пиян, замаян от дрямката, привиждаше му се двойно, сякаш пулсира, тогава то отскочи, а той изкрещя да го отхвърли и усети тежестта му върху себе си. Ослепя.

– Недей по лицето ми!

Но то дереше, разкъсваше. Едната му буза вече липсваше.

– Пусни лицето ми! О, Господи, пусни лицето ми!”

Динамиката на ужаса е важна за добрия хорър-роман. Морел съзнава това. Рон Кели също. В “Луната на върколака” (превод Живко Тодоров, ИК “Плеяда”, 1994) ликантропи се заселват в тихото градче Олд Хикъри и това, което започва като стандартно клише се оказва умело развит бисер на модерния ужас...

“Настойчивият порив в стомаха му достигна своя връх, когато черните му като абанос ръце изгребаха последните сантиметри пръст и ноктите му задраскаха по капака на ковчега. Сега той разбра, че чувството, което изпитваше, беше глад. Глад, който не приличаше на никое усещане, което бе изпитвал преди. А когато юмруците му пробиха тънката чамова преграда и потънаха до китките в разложеното тяло на починалия пияница, той осъзна сатанинската природа на дивото си желание.

Докато той и останалите ядяха със стръвта на изгладнели вълци, Патрик О’Ший се молеше на Всевишния този ужасен кошмар да свърши час по-скоро.

За нещастие молбата му за небесно избавление остана нечута. В плен на вълчия си глад, изгарящ го отвътре, той наведе озъбената си паст надолу и продължи да пирува с плътта на мъртвеца.”

Ако върколаците са митологични създания от древността, то тези, които описват Дийн Кунц и Ричард Леймън са мистификация... и все пак също тъй стари, както света, който ни заобикаля. В “Древният враг” (превод Мария Ракъджиева, ИК “Плеяда”, 1994) Кунц ни заплашва с аморфен демон, нападнал провинциално калифорнийско градче...

“Крясъците на Франк се превърнаха в отчаян, пронизващ писък на ужас и безнадеждност.

Изпускащото киселина пипало се плъзна пъргаво около врата на полицая и го стисна здраво като примка.

– О, Боже, не!

– Не гледай – каза Джени на Лайза.

Древният враг им показваше как бе обезглавил Джейкъб и Ейда Либерман. Приличаше на перчещо се дете.

Викът на Франк Отри замря в бълбукащо, задавено в кръв гъргорене. Разяждащата киселина на пипалото преряза гърлото му с учудваща бързина. Само една-две секунди след като Франк замлъкна, главата му свободно падна и се удари в плочките на пода.”

Леймън е още по-безкомпромисен към героите си. Запазената му марка е краткото, оскъдно описание на действието, целящо да ускори ритъма. Представям ти “Плът” (превод Ивайла Божанова, ИК “Аполо Прес”, 1995), където противен плужек манипулира хората да вършат нелицеприятни неща...

“Тя остана жива дълго време. Така беше по-добре.

Сърцето й все още туптеше, когато Роланд го изтръгна от гръдната кухина.

Беше почти заситен, затова не яде много от него. Натъпка остатъка обратно в гръдния кош и пропълзя до главата.

Скалпира я. Разби черепа й с автомобилната щанга и изгреба все още топлия й мозък.

Най-вкусното.”

Семплата бруталност отстъпва пред кралското разгръщане на ужаса: от една страна емоционален, от друга – страховит и лишен от милост... “Смъртта е загадка, погребението – тайнство”, това може да бъде реплика само на един човек. Запазвам Стивън Кинг за финал, тъй като “Гробище за домашни любимци” (превод Весела Прошкова, ИК “Плеяда”, 2003) е най-точният пример за литературен хорър от класа, който те запраща в бездната...

“Обърна се и видя Рейчъл, която лежеше по средата на коридора. Жената, на която беше поднасял роза, стисната между зъбите му, беше мъртва. Главата й бе извита под странен ъгъл, все едно бе заспала, докато е четяла в леглото си.

Той пристъпи към нея.

“Здравей, скъпа – помисли си. – Най-сетне се завърна при мен.”

Тапетите, изпръскани с кръв, напомняха абстрактна рисунка. Рейчъл навярно е била прободена десет, дори двайсет пъти. Със скалпела на съпруга си.

Ненадейно Луис Крийд се изтръгна от унеса и видя жена си, действително я видя. Закрещя.

Писъците му отекнаха в къщата, обитавана само от мъртъвци. Очите му изхвръкнаха от орбитите, лицето му почервеня, косата му настръхна. Звуците, изтръгващи се от подутото му гърло, напомняха камбаните на ада – ужасяващи писъци, които бележеха не края на любовта му, а началото на безумието му; връхлетяха го всички ужасяващи образи, запечатани в паметта му. Видя как Виктор Пасков умира на пода на лечебницата, парченцата от зеления найлонов чувал, полепнали по мустаците на възкръсналия Чърч; видя пълната с кръв бейзболна шапка на Гейдж по средата на шосето, но най-ясен бе образът на адското изчадие, което бе съзрял в тресавището на Малкия бог, чудовището, което бе прекършило дебелото дърво; Уендиго – исполинът с жълтеникави очи, бродещ из Северните провинции, мъртвото същество, което с докосването си превръща хората в канибали.

Рейчъл не беше само убита.

Някой... нещо бе прегризало гърлото й.”

Стоп!

Айде стига толкова ужас за днес... И понеже е по-добре да се страхуваш по свой избор, а не по чужд – грабвай нещо по-така и за разнообразие прекарай една вечер не пред компютъра, пуцайки терористи, а в леглото, упражнявайки нервната си система. Ще си изкараш страхотно, направо страховито. И не забравяй, че с горепосочените текстове и автори далеч не се изчерпва жанрът, стиловете и сюжетите (не това беше и целта). Те така или иначе са неизчерпаеми.

Точно като самия ужас.