Реанимация III: Смях и черва

Жанровите модификации довеждат до интересни резултати. През 60-те и 70-те години на XX-ти век хорърът вече е изключително разнороден, наред с господството на зомбитата се появяват и много други поджанрове и теми, някои от които съвсем нови за киното. Засилва се и филмовият демонизъм, а ужасът се психологизира до крайност. При тази гъстота на съставките няма как да не се прояви по някакъв начин непреодолимото желание за освобождаване на целия този негативизъм и трансформирането му в нещо различно и далеч по-лежерно, чиято функция е да “отпусне нервите” – така ръка за ръка с писъците тръгва смехът. Пародията е едно съвсем естествено допълнение към всеки жанр. Появата й, разбира се, настъпва като следствие именно на богатото и светкавично синтезирало се разнообразие, което в един момент води до пренасищане и съответно – до необходимостта от “охлаждане на страстите”; това става посредством хумора.

Зараждането на пародията датира още от Древна Гърция, когато с термина са били наричани лековатите копия на епическите поеми, написани в сатиричен или карикатурен стил и осмиващи героизма. Похватът се запазва и по времето на Римската империя, а също и през Средновековието и жанрът еволюира до форма с обособени традиции. Оксфордският речник дефинира пародията като подражание, създадено, за да предизвика чрез абсурдизма си смях. Във филмов контекст общоприетото и най-просто схващане днес е пародията да се възприема като имитационен жанр, осмиващ нашумели (било то заради комерсиалния си успех, заради естетическите си качества или заради и двете заедно) заглавия, комбинирайки различни шеги, вдъхновени от различни филми в общ хумористичен каламбур. Може би поради това някои (неоснователно или напълно заслужено) определят пародията като чисто “мързелив” жанр, тъй като създателите й паразитират, благодарение на идеи, които вече някой преди тях е приложил (независимо от това обаче, твърде често пародиите изпреварват по популярност и успех филмите, които пародират). В киното на ужаса хуморът се появява сравнително късно. Ако през епохата на немите филми публиката се е разсмивала до сълзи благодарение на комици като Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън, то след появата на звука за тази задача отговарят и режисьори като Франк Капра и Ернст Лубич. При всички тях обаче хуморът е много повече ситуационен, не толкова жанров. Въпреки всичко, след тематичния кино-разцвет, настъпил през 30-те години на XX-ти век, комедийните заглавия започват да се “нанасят” и в други жанрове. Така се появяват комедии с романтичен, музикален, исторически и дори военен елемент в сюжета си; малко по-късно се появяват и хорър-комедиите...

Ужасът и хуморът – макар да изглежда напълно парадоксално на пръв поглед – установяват неочаквано пълноценна и хомогенна връзка помежду си. Колкото са различни един от друг като жанрове, толкова добре си пасват, когато/ако бъдат идейно сляти в едно. При хорърите обаче комичните елементи директно се материализират като пародийни. При всички случаи най-уважителна заслуга за ранните изяви на комбинацията хорър/комедия имат Бъд Абът и Лу Костело с майтапчийските страхотии, които ги сполетяват в забавни фарсове като “Hold That Ghost” (1941; реж. Артър Любин) и “Abbott & Costello Meet Frankenstein” (1948; реж. Чарлс Бартън). Филмът на Бартън е логичният отговор на прословутия и алчно преупотребен “универсално чудовищен” френчайз, който избухва предишното десетилетие. Също така, “Abbott & Costello Meet Frankenstein” е един от най-големите хитове през годината, в която се появява и е заглавието, което за последно събира на едно място граф Дракула, грозното създание на д-р Франкенщайн и Човека-вълк, преди дългата пауза, прекъсната през 2004 г. с “Ван Хелсинг” (реж. Стивън Съмърс). Въпреки успехът на тези ранни хорър-пародии, през последвалите десетилетия филмите от този тип се броят на пръсти. В някои случаи се появяват нецеленасочени абсурдизми (цялото творчество на Едуард Ууд-Мл.), които предизвикват усмивки с наивния си стремеж да бъдат страшни/сериозни; в други случаи някак почти инцидентно се раждат заглавия като “Carry on Screaming!” (1966; реж. Джералд Томас), който е дванадесетото издание от обемната и безумно известна навремето нискобюджетна британска поредица “Carry On”, взимаща под прицел всякакви жанрове и епохи. През 1967 г. Роман Полански снима възлюбената си Шарън Тейт в “The Fearless Vampire Killers”, който вече може да се посочи като завършен жанров представител на хорър-комедията, пародирайки вампирските филми и намигвайки към продукциите на “Hammer Films”. Полански създава не просто оригинална в скечово отношение черна комедия, а извънредно пипнат като постановка филм, за което спомага не само режисьорската находчивост, но и стабилната финансова основа, причина за която е международният успех на предишния му филм, “Repulsion” (1965) – също хорър, при който обаче хуморът е за сметка на драматизма. Следващата значима хорър-комедия изскача от развитото въображение на Мел Брукс. С “Младият Франкенщайн” (“Young Frankenstein”, 1974) бруклинският цар на филмовите скечове Брукс поднася несравнимо забавна и стилна клоунада, нагло гъделичкаща едно от най-страшните творения на фикцията, изтипосвайки го във възможно най-хумористична светлина.

Тенденцията се засилва. Още в Ромеровия “Зората на мъртвите” започва да се усеща финото криволичене между сатиричното и откровено пародийното. Големият взрив не закъснява и помита жанра, преобразувайки го през първата половина на 80-те години. Виновен за това ще се окаже Сам Рейми.

Американецът, който в началото на XXI-ви век успя да пренапише боксофис-рекордите с помощта на “Спайдър-мен” (“Spider-Man”, 2002), пристъпва за първи път в киното в края на 70-те години, когато заснема няколко късометражни хоръра, единият от които – “Within The Woods” (1978) – по-късно е развит в пълнометражния дебют “Злите мъртви” (“The Evil Dead”, 1981). Още в началото на режисьорската си кариера Рейми неотстъпно работи с актьора Брус Кембъл и приятелството им води до “зачеването” на може би най-култовия филмов антигерой – Ашли Дж. Уилямс. Въпреки че опасността идва от разбеснели се демонични присъствия, “Злите мъртви” също спада към зомби-поджанра, запознавайки ни с историята на петима колежани, решили да се усамотят в изолирана хижа из горите на Тенеси. Скоро те намират древната “Книга на мъртвите”, чиято корица е изработена от човешка кожа и чиито страници са изписани с човешка кръв. След като пускат запис, съдържащ заклинания от книгата, успяват да разбудят от летаргичния им покой нечисти сили, които обладават младежите, израждайки ги в нечестиви цинични зомбита; героите имат адска съдба, която след смъртта им става още по-нелицеприятна. Единственият оцелял – истеричният, но упорит Аш – е потопен в кървава баня от ужас и паника... “Злите мъртви” се развилняват едновременно екстравагантно и ексцентрично, синтезирайки екстремна пародия, която по-скоро предизвиква нервен смях. Рейми не се свени да доведе публиката до ръба на пропастта и с яростен ритник да я запрати надолу, позволявайки си да пресъздаде гор-сцени и садистични епизоди на директен терор и параноя, които въпреки откровеното насилие са ненадминато забавни (това важи дори за момента, в който младо момиче е безмилостно изнасилено от няколко развилнели се дървета; не е изненада, че след излизането си филмът бива забранен и/или цензуриран в голям брой европейски държави).

Рейми обаче няма намерение да спре дотук. Идеята му за “Злите мъртви II” (“Evil Dead II”) става реалност през 1987 г. С подзаглавие “Dead By Dawn” и почти идентичен (поне през първата си половина) сюжет, продължението и до днес предизвиква спорове относно това дали не трябва да се възприема по-скоро като квази-римейк на първия филм. Реализиран с продуцентската подкрепа на първоначално скептично настроения Дино де Лаурентис, “Злите мъртви II” не само достига шоковото въздействие на своя събрат, но и неколкократно го надскача; този път Рейми се развихря с пълни сили и чрез героя на Аш преобръща зрителските представи за героизъм и благоприличие. Кембъл е същинска находка по отношение на персонажа си и не зомбитата, ами именно той е атракцията на френчайза – репликите, мимиките, отрязаната ръка и моторната резачка, с която раздава правосъдие. Войната на Аш срещу демоните и неживите ще кулминира в “Армия на мрака” (“Army Of Darkness”, 1993), чието действие пренася изтребителят на зомбита в средните векове; третият филм е повече пародийно дарк-фентъзи, не толкова хорър, но при всички случаи е наистина достоен финал. “Злите мъртви” запазва културно присъствие и през следващите години, под формата на комикси, фигурки и игри.

Аш-трилогията се отличава с влияния не само от Ромеро; Рейми очевидно е следовник на първичния хорър, който избуява през 70-те години и на представители като Тоби Хупър и Уес Крейвън; използването на “Некрономикон” (една от най-убедителните мистификации, които художествената литература е раждала) веднага ни подсеща и за писатели като Х. Ф. Лъвкрафт. Въпреки всички тях обаче режисьорът съумява да изгради своята безапелационно ненадмината в жанра си трилогия по начин, който сам по себе си се превръща в отправна точка за десетки кинотворци. Със “Злите мъртви” Рейми става тотем за хиляди почитатели и начинаещи режисьори (това се случва дори у нас – нашумелият Валери Милев го посочва като един от основните си “учители”). Хумористичните жанрови настроения се запазват. През 1985 г. в САЩ излиза “The Return Of The Living Dead” на Дан О’Банън (по-известен като сценарист на “Пришълецът” и “Зов за завръщане”), който уж разказва за “реалните” събития, последвали “Нощта на живите мъртви”, но всъщност безцеремонно се забавлява “за сметка” на поджанра: мъртвите възкръсват и изгладнели започват да гонят всеки срещнат, крещейки “Искаме мозък!” Интересното при “The Return Of The Living Dead” e, че зомбитата не само са бързи, но и са запазили своя разсъдък. Вместо обаче да използва това жанрово нововъведение по предназначение, О’Банън се заема с това чрез него да предизвика не само ужасяващи сцени, но и ужасяващо забавление. Същото постига и Стюарт Гордън с “Re-Animator” (1985), който с филма прави първата от многото си екранизации по своя любим Лъвкрафт и който представя алтернативна версия на Аш – съживителят на трупове Хърбърт Уест, който е силно запленен от манията си за величие и самозабравяйки се отприщва същински зомби-хаос. Филмите на О’Банън и Гордън не само са полезно допълнение към поджанра, но и дават началото на цели две поредици. Безспорно най-ярък наследник на Рейми обаче ще се окаже новозеландецът Питър Джаксън, който започва да навлиза във филмовото поприще с бруталните хорър-пародии “Bad Taste” (1987), “Meet the Feebles” (1989) и “Braindead” (1992). Първият пародира извънземните инвазии, вторият е вулгарна куклена сатира, а третият е зомби-филм, известен у нас (в годините на пиратските видеокасети) като “Живият мъртвец”. С него Джаксън прибягва до чаровно окървавен омаж не само към целия поджанр, но и към други хоръри (действието на уводните сцени например е ситуирано не къде да е, ами на Skull Island). По-късно режисьорът ще се озове в стратосферата на хитовите холивудски имена, за което отговорност основно носи фееричното наследство на Джон Р. Р. Толкин, но в годините на ранната си кариера, роденият в Уелингтън кинематографист успява да събере около себе си солидно количество почитатели именно с първите си филми, които при все че са лишени от бюджетен блясък, са изключително изобретателни и оригинални, пък било то и прекалено обидни за по-консервативната публика.

Появата на пародийния хорър и експлодирането му в зомби-територията подсказва за внезапно зародилата се нужда от отдушник. Точно това се случва през 80-те и началото на 90-те години. След това поджанрът замира. Дали поради изчерпване, пренасищане и/или промяна в зрителското настроение? Може би и трите симптома са и логични, и закономерни. Така цяла една жанрова епоха си отива. Появата на Джордж А. Ромеро и обуславянето на това, което той ще сътвори и което ще се приеме за традиционен зомби-филм, се отразява на десетки режисьори, но в един момент неизбежно се изчерпва. Навлизането на компютърните технологии и черните кълнове на модерните жанрови позиции, са достатъчна причина, за да се осъществи и завръщане. Днес живите мъртви са отново “на мода” – както сериозните, така и несериозните такива. Зомби-комедията продължава да поддържа интереса на публиката и даже се сдобива с дефиниция – т. нар. “zomedy”, или “зомедия”; разбира се терминът не е литературен и засега се използва изцяло като кино-жаргон. Зомедията е възможно най-адекватният начин да се направи равносметка по отношение на цял един поджанр, който макар и не особено богат като среда, е богат като съдържание и изразни средства. В началото на XXI-ви век се натъкваме на многобройни допълнения, съчетаващи привидно несъпоставимите романтика, хумор и зомбита. Великобританецът Едгар Райт прави дълбок реверанс към Ромеро и сагата му с “Shaun Of The Dead” (2004) и не се притеснява да забърка в сензационната си зомби-бурлеска неизброимо количество гегове, “плуващи” в човешки вътрешности; други заглавия, които също спадат към зомедията са такива ъндърграунд-ленти като “Dead & Breakfast” (2004; реж. Матю Льотвайлер), “Zоmbie Honeymoon” (2004; реж. Дейвид Гиброу), “Boy Eats Girl” (2005; реж. Стивън Брадли) и “Fido” (2006; реж. Андрю Къри). Всички те се появяват като съвсем естествен противовес на нехумористичните зомби-филми, които успоредно с пародийните са върнати към живот повече от десет години след официалния си залез.

Тромавите човекоядци най-сетне срещат непобедим опонент – чувството за хумор. Съзираме моторната резачка на Аш и палавата китка, показваща среден пръст или задъхания Лайнъл от “Живият мъртвец”, който погва с косачката си цяла къща, населена със зомбита, предизвиквайки невиждана баня от телесни части – това запраща ужаса и отвращението на заден план, за сметка на широката усмивка, която ни помага да погледнем в кървясалите очи на най-омразните ни кошмари и да не ги вземем насериозно. Това е и най-ценното при тези филми – ангажират ни дотолкова, че да ни разтоварят. Разбира се, не всеки е способен да оцени или да се наслади на подобен род кино, но тези, които успяват да го направят, са наградени с облекчение, което за тях е безценно...

>> Следва...