Адам

Някои неща просто се случват. Други сами си ги причиняваме – със или без основание, спонтанно или неволно. Може би в пристъп на някаква неконтролируема емоция... Но дали наистина можем да избегнем съдбата си или онази шибана крива линия, надраскана от Господ или от не-знам-си-кой не е всъщност твърде голяма, за да я прескочим?

Нямам представа защо загубихме приятел като Адам. Зная обаче, че ще липсва на всички.

Почивай в мир.

Кървави букви...

Незаслужено подценяваният жанр хорър е (поне засега) рядкост у нас. Особено на книжния пазар, където сме принудени да четем само това, което се превежда и издава от така “образованите” БГ-книжари. Днес репертоарът се изчерпва с тонове еднотипно фентъзи, изродило се под натиска на комерсиализацията; т. нар. “модерна фантастика”, която непосилно се опитва да конкурира класиката (нема начин, брато); и, естествено, купища трилърчета от навъдилите се като мравки “наследници на Еди-кой-си” или “новия Еди-кой-си” или просто Еди-кой-си, който с новото си бестселърче уж правел “Мълчанието на агнетата” да прилича на детска градина за умствено изостанали (аре не, а?). Все пак през последните години някои се подлъгваха, рискувайки геройски да издават и твърд хорър. И понеже жанрът едва ли ще се популяризира в България, може поне да се обърне внимание на малкото, което имаме под ръка и да видим с какви изразни средства и стил се опитват да ни уплашат “черните принцове на литературата”. За да се уплашиш истински от някоя страшна история обаче, трябва да се потопиш в нея. Не можеш да отвориш по средата на книгата, напосоки да прочетеш някое изречение и да подскочиш от ужас. Затова не очаквай, че от по-долните цитати ще те побият тръпки. По-скоро ще се увериш, че богатството на езика и изразните средства зависят най-вече от таланта на разказвача. И че да пишеш ужаси със сигурност не означава да пишеш ужасно.

Няма да се спирам на безбройните (вече) признати величия на мрачната проза, а ще обърна внимание на по-новите имена, защото те са настоящето на жанра (под "настояще" разбирай втората половина на XX век). И ще започна с нещо, което би трябвало да ти е познато, дори и да не си падаш по кръв и насилие.

Красива блондинка взима душ...

“Шумът беше оглушителен, а помещението започваше да се изпълва с пара.

Поради това тя не чу, че вратата се отваря, нито звука на стъпките. В първия момент, когато завеските се разтвориха, парата й попречи да види добре лицето.

След това наистина го видя – само едно лице, което надничаше между завеските и висеше в пространството подобно на маска. Кърпа за глава прикриваше косата, във втренчения поглед на стъклените очи нямаше нищо човешко. И все пак това не бе маска, не можеше да бъде. Кожата бе смъртно бледа поради дебелия пласт пудра, две трескави петна руж покриваха скулите. Не, не беше маска. Бе лицето на луда старица.

Мери започна да пищи и тогава завеските се разтвориха по-широко, появи се ръка, стиснала голям касапски нож. След секунда този нож пресече писъка.

И гръкляна й.”

Това определено е “Психо”. Но не “Психо” на Алфред Хичкок, а “Психо” на Робърт Блох (превод Николай Аретов, ИК “Ирис”, 1992). Без виещите цигулки, шоколадовата кръв и виковете на Джанет Лий. Тук присъства само резкия, насечен наратив – бързо, безпощадно, яростно отнемане на живота в една криминална история на шизофреничния ужас, изплетена тъй семпло и същевременно – тъй въздействащо. Въздействащ и примамливо увлекателен е и “Заклинателят” (превод Иванка Спасова, ИК “Хемус”, 1992) на Уилям П. Блати, богохулен и сатанински. Изпитание както за нервите, така и духа...

“– Той ти заповядва, Той, който те запрати от небесните висини в бездната!

Властното заклинание на Мерин кънтеше с мощни, безжалостни удари някъде извън съзнанието на Карас, а пулсът на Ригън започна още повече да се ускорява. И още, и още. Той погледна към нея. Все така притихнала. Непомръдваща. В ледения въздух от купчината бълвоч като от зловонно жертвоприношение се издигаше тънка пара. Карас се почувства неспокоен. Сетне усети кожата на ръцете си да настръхва. Бавно, кошмарно бавно, с дълги промеждутъци, главата на Ригън започна да се обръща, да се върти като изкуствена, скърцайки със звука на ръждясал механизъм, докато накрая ужасните светещи белтъци на тези отвратителни очи се насочиха към него.

– Затова се разтреперай от страх сега, о, Сатана...”

Ако някой трябва да гори в Пъкъла, това несъмнено е британецът Клайв Баркър, който с творби като “Обречени на Ада” (превод Симеон Николов, ИК “Плеяда”, 1998) затвърждава литературната си позиция на неспасяем грешник, потопен в садомазохистично море от похот и обезобразена плът...

“Примката около гърлото й се затягаше; може би секунди я деляха от мига, когато щеше да я задуши. В отчаянието си тя се върна по коридора към съществото с лицето на Рори.

– Това си ти – промълви.

Лицето й се усмихна невъзмутимо.

Кърсти вдигна ръка и посегна към него. Стреснат, той направи крачка назад да избегне докосването й. Камбаните биеха безпощадно; размиваха мислите й, звънът им сякаш стриваше мозъчната й тъкан на прах. Под влиянието на звъна тя отново посегна към човека пред себе си и този път той не успя да я избегне. Ноктите й разкъсаха плътта на бузите му и кожата му се смъкна като коприна. Кървавочервеното месо под нея представляваше ужасна гледка.

Джулия изпищя.”

В контактите си с отвъдното и силите на мрака героите на Греъм Мастертън от окултния “Маниту – кошмар в Манхатън” (превод Борис Басманджиев, ИК “Бард”, 1993) трябва да преодолеят враг на име Мискемакус, древен бог, преродил се чрез тялото на млада жена. Но прероден не в утробата й, а в тумор на тила...

“Пеещата скала хвана ръката ми.

– Погледни – каза той тихо.

Бялата кожа в горната част на гърбицата й бе сякаш притисната с пръст отвътре. Пръстът притискаше все по-силно и по-силно, като се опитваше да разкъса кожата. Стоях вцепенен и чувствах, че ще припадна всеки момент. Гледах, без да мога да откъсна погледа си.

Един дълъг нокът проби кожата и отвътре потече жълтеникава течност, примесена с кръв. Стаята се изпълни с тежка, лепкава миризма като от гниеща риба. Туморът на гърба на Карин Тенди се изпразни и околоплодната течност на Мискемакус изтече върху чаршафите.”

Често авторската реч е от първо лице, единствено число. Това помага за развитието на всяка сложна психологическа фабула; например като тази на “Гърло” (превод Миглена Николчина, ИК “Коала”, 1994). Питър Строб се справя със задачата не като писател, който разказва за делата на сериен убиец, а като сериен убиец, който се фука...

“Завладя ме чувството, че съм се изправял вече на по-ранен етап от живота си пред точно такава празнота. Направих още една крачка напред и чувството се засили, сякаш времето се разпадаше около мене. Някаква смътна музика, музика, която някога бях познавал добре, но вече не знаех каква е, зазвуча тихичко в главата ми.

Мраз прониза тялото ми.

И тогава видях, че в празното помещение има още някой и замръзнах от ужас. Едно дете стоеше пред мене върху прашния под и ме наблюдаваше със страховита, отчетлива подкана. Водата струеше под обречените брястове на “Ливърмор авеню” и заливаше умиращи мъже, които крещяха сред обезобразени трупове във воняща, зелена пустош. Бях го виждал вече, отдавна-отдавна.

И тогава ми се стори, че друго момче, друго дете застана зад него и че ако това дете се протегне към мене, аз ще бъда един от нарязаните трупове.

Райската градина, царството небесно.”

Кървав, поетичен, мистичен. Такъв е душевният патолог Строб.

Убиецът от “Луната” на Джеймс Хърбърт (превод Илия Годев, ИК “Хермес”, 1996) е неуловим и коварен мистериозен силует на създание, което инжектира болната си психика в съзнанието на хората под формата на разкъсващи халюцинации...

“Чайлдс закри с ръка лицето си, когато го връхлетя следващото видение.

Жанет, увиснала от парапета, вратът й стегнат жестоко от примката, която всъщност бе собствената й вратовръзка, кожата на шията й – сбръчкана и ожулена. Раздраният й език постепенно се подаде навън между устните, продължи да расте на дължина като някакъв бавно измъкващ се синкаво-лилав червей, изпълзя надолу по брадата и увисна над пристегнатото й гърло. Очите й се обърнаха нагоре, след това първо едното, а после и другото изскочиха от очните ямки и увиснаха върху бузите й. Малка струйка бистра жълтеникава течност потече измежду краката й, попи по белия й чорап и започна да капе в стълбищната шахта.

– Това не е истина! – изкрещя той.”

Събитията и на следващите две книги са обвързани с магическото влияние на лунния сърп. Дейвид Морел, същият, който навремето създаде героя-ветеран Джон Рамбо, ни приканва сред смразяващите дела на “Лунният звяр” (превод Валерий Русинов, ИК “Атлантис”, 1995)...

“Беше там на ръба, с луната зад него, тъмно на фона на лунния диск, един ореол наоколо и черен катран в средата. Беше се втренчило в него и той усети силата му, големината му и най-вече присъствието му.

– Какво...?

Не разбираше какво вижда. Пиян, замаян от дрямката, привиждаше му се двойно, сякаш пулсира, тогава то отскочи, а той изкрещя да го отхвърли и усети тежестта му върху себе си. Ослепя.

– Недей по лицето ми!

Но то дереше, разкъсваше. Едната му буза вече липсваше.

– Пусни лицето ми! О, Господи, пусни лицето ми!”

Динамиката на ужаса е важна за добрия хорър-роман. Морел съзнава това. Рон Кели също. В “Луната на върколака” (превод Живко Тодоров, ИК “Плеяда”, 1994) ликантропи се заселват в тихото градче Олд Хикъри и това, което започва като стандартно клише се оказва умело развит бисер на модерния ужас...

“Настойчивият порив в стомаха му достигна своя връх, когато черните му като абанос ръце изгребаха последните сантиметри пръст и ноктите му задраскаха по капака на ковчега. Сега той разбра, че чувството, което изпитваше, беше глад. Глад, който не приличаше на никое усещане, което бе изпитвал преди. А когато юмруците му пробиха тънката чамова преграда и потънаха до китките в разложеното тяло на починалия пияница, той осъзна сатанинската природа на дивото си желание.

Докато той и останалите ядяха със стръвта на изгладнели вълци, Патрик О’Ший се молеше на Всевишния този ужасен кошмар да свърши час по-скоро.

За нещастие молбата му за небесно избавление остана нечута. В плен на вълчия си глад, изгарящ го отвътре, той наведе озъбената си паст надолу и продължи да пирува с плътта на мъртвеца.”

Ако върколаците са митологични създания от древността, то тези, които описват Дийн Кунц и Ричард Леймън са мистификация... и все пак също тъй стари, както света, който ни заобикаля. В “Древният враг” (превод Мария Ракъджиева, ИК “Плеяда”, 1994) Кунц ни заплашва с аморфен демон, нападнал провинциално калифорнийско градче...

“Крясъците на Франк се превърнаха в отчаян, пронизващ писък на ужас и безнадеждност.

Изпускащото киселина пипало се плъзна пъргаво около врата на полицая и го стисна здраво като примка.

– О, Боже, не!

– Не гледай – каза Джени на Лайза.

Древният враг им показваше как бе обезглавил Джейкъб и Ейда Либерман. Приличаше на перчещо се дете.

Викът на Франк Отри замря в бълбукащо, задавено в кръв гъргорене. Разяждащата киселина на пипалото преряза гърлото му с учудваща бързина. Само една-две секунди след като Франк замлъкна, главата му свободно падна и се удари в плочките на пода.”

Леймън е още по-безкомпромисен към героите си. Запазената му марка е краткото, оскъдно описание на действието, целящо да ускори ритъма. Представям ти “Плът” (превод Ивайла Божанова, ИК “Аполо Прес”, 1995), където противен плужек манипулира хората да вършат нелицеприятни неща...

“Тя остана жива дълго време. Така беше по-добре.

Сърцето й все още туптеше, когато Роланд го изтръгна от гръдната кухина.

Беше почти заситен, затова не яде много от него. Натъпка остатъка обратно в гръдния кош и пропълзя до главата.

Скалпира я. Разби черепа й с автомобилната щанга и изгреба все още топлия й мозък.

Най-вкусното.”

Семплата бруталност отстъпва пред кралското разгръщане на ужаса: от една страна емоционален, от друга – страховит и лишен от милост... “Смъртта е загадка, погребението – тайнство”, това може да бъде реплика само на един човек. Запазвам Стивън Кинг за финал, тъй като “Гробище за домашни любимци” (превод Весела Прошкова, ИК “Плеяда”, 2003) е най-точният пример за литературен хорър от класа, който те запраща в бездната...

“Обърна се и видя Рейчъл, която лежеше по средата на коридора. Жената, на която беше поднасял роза, стисната между зъбите му, беше мъртва. Главата й бе извита под странен ъгъл, все едно бе заспала, докато е четяла в леглото си.

Той пристъпи към нея.

“Здравей, скъпа – помисли си. – Най-сетне се завърна при мен.”

Тапетите, изпръскани с кръв, напомняха абстрактна рисунка. Рейчъл навярно е била прободена десет, дори двайсет пъти. Със скалпела на съпруга си.

Ненадейно Луис Крийд се изтръгна от унеса и видя жена си, действително я видя. Закрещя.

Писъците му отекнаха в къщата, обитавана само от мъртъвци. Очите му изхвръкнаха от орбитите, лицето му почервеня, косата му настръхна. Звуците, изтръгващи се от подутото му гърло, напомняха камбаните на ада – ужасяващи писъци, които бележеха не края на любовта му, а началото на безумието му; връхлетяха го всички ужасяващи образи, запечатани в паметта му. Видя как Виктор Пасков умира на пода на лечебницата, парченцата от зеления найлонов чувал, полепнали по мустаците на възкръсналия Чърч; видя пълната с кръв бейзболна шапка на Гейдж по средата на шосето, но най-ясен бе образът на адското изчадие, което бе съзрял в тресавището на Малкия бог, чудовището, което бе прекършило дебелото дърво; Уендиго – исполинът с жълтеникави очи, бродещ из Северните провинции, мъртвото същество, което с докосването си превръща хората в канибали.

Рейчъл не беше само убита.

Някой... нещо бе прегризало гърлото й.”

Стоп!

Айде стига толкова ужас за днес... И понеже е по-добре да се страхуваш по свой избор, а не по чужд – грабвай нещо по-така и за разнообразие прекарай една вечер не пред компютъра, пуцайки терористи, а в леглото, упражнявайки нервната си система. Ще си изкараш страхотно, направо страховито. И не забравяй, че с горепосочените текстове и автори далеч не се изчерпва жанрът, стиловете и сюжетите (не това беше и целта). Те така или иначе са неизчерпаеми.

Точно като самия ужас.

31:25

Честит 60-и рожден ден, честита 31-ва шампионска титла и fuck off, говеда! Светът е червен!

Shambhala

MoonWalker, StarMonkey, WiZaRd и UZUMAKI отидоха да видят байкърското състезание в Сопот и по пътя оставиха пълноводна диря от алкохолен уринат.

Тетевенски преходи

Вчера се състоя продължението на първата мисия в търсене на древни черупки. Този път към Бла и Пла се включи и Гелето, ведрата надежда на балканската геология. Тръгнахме малко след 8, сабале. Едвам се набутахме в претъпкания автобус, който непрекъснато депортираше пътници, горките (абе, да го духат – гражданите са с предимство!), после минахме през Ябланица и спряхме в Тетевен, където според Пла находищата са големшки. Така и се оказа.

Градът не впечатлява, но местността е епична. Убийствена природа, забъркала на едно място пек, завет и горски усои. От наша страна – преходи, панорами и научно любопитство. За разлика от миналия път, сега се натъкнахме на доста фосили – предимно белемнити, брахиоподи и отпечатъци от амонити (част от находките – тук), като повечето бяха вградени в скалите и освен да ги почукваме неуверено с импровизираните си геоложки пособия, друго не ни оставаше. Имаше и бая миди. Аз, разбира се, пак гоних гущери, ей така – покрай другото.

Вървейки успоредно на задължителната за такъв род местности кристално бистра река, стигнахме до тетевенската водопадна атракция, която обаче май не ни изкефи толкова, колкото тая скална клисура. Запознахме се с местен пич – Симеон, който ни стана своего рода гид. С него се закарахме към един хребет, претъпкан с вкаменелости. По пътя обратно към града на пътеката се изпречи един таралеж, който така се шокира, че се сви посрамен и уплашен, точно като говедо, изпуснало шампионска титла. Накрая пихме бири на стадиона, а после гонихме влак, но стигнахме в Червен бряг с идиотски малшансово закъснение и тъпата БДЖ-машина ни се изниза пред очите. Взехме следващия влаков кенеф, който не само, че по график беше чак в 8 вечерта, ами и закъсня с половин час, но пък мастурбирахме емоционално, гледайки няк’ъв як железничарски sunset. Гепихме си цяло купе и се хранихме и смяхме, изтрещели от умора, бира и чист въздух; после спахме, а малко след 11 си бяхме в столицата мила – капнали, но с напомпано палео-самочувствие.

Видео:

“Усоето”

“Водопадът”

В момента:

Murderdolls - Welcome To The Strange

Реанимация III: Смях и черва

Жанровите модификации довеждат до интересни резултати. През 60-те и 70-те години на XX-ти век хорърът вече е изключително разнороден, наред с господството на зомбитата се появяват и много други поджанрове и теми, някои от които съвсем нови за киното. Засилва се и филмовият демонизъм, а ужасът се психологизира до крайност. При тази гъстота на съставките няма как да не се прояви по някакъв начин непреодолимото желание за освобождаване на целия този негативизъм и трансформирането му в нещо различно и далеч по-лежерно, чиято функция е да “отпусне нервите” – така ръка за ръка с писъците тръгва смехът. Пародията е едно съвсем естествено допълнение към всеки жанр. Появата й, разбира се, настъпва като следствие именно на богатото и светкавично синтезирало се разнообразие, което в един момент води до пренасищане и съответно – до необходимостта от “охлаждане на страстите”; това става посредством хумора.

Зараждането на пародията датира още от Древна Гърция, когато с термина са били наричани лековатите копия на епическите поеми, написани в сатиричен или карикатурен стил и осмиващи героизма. Похватът се запазва и по времето на Римската империя, а също и през Средновековието и жанрът еволюира до форма с обособени традиции. Оксфордският речник дефинира пародията като подражание, създадено, за да предизвика чрез абсурдизма си смях. Във филмов контекст общоприетото и най-просто схващане днес е пародията да се възприема като имитационен жанр, осмиващ нашумели (било то заради комерсиалния си успех, заради естетическите си качества или заради и двете заедно) заглавия, комбинирайки различни шеги, вдъхновени от различни филми в общ хумористичен каламбур. Може би поради това някои (неоснователно или напълно заслужено) определят пародията като чисто “мързелив” жанр, тъй като създателите й паразитират, благодарение на идеи, които вече някой преди тях е приложил (независимо от това обаче, твърде често пародиите изпреварват по популярност и успех филмите, които пародират). В киното на ужаса хуморът се появява сравнително късно. Ако през епохата на немите филми публиката се е разсмивала до сълзи благодарение на комици като Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън, то след появата на звука за тази задача отговарят и режисьори като Франк Капра и Ернст Лубич. При всички тях обаче хуморът е много повече ситуационен, не толкова жанров. Въпреки всичко, след тематичния кино-разцвет, настъпил през 30-те години на XX-ти век, комедийните заглавия започват да се “нанасят” и в други жанрове. Така се появяват комедии с романтичен, музикален, исторически и дори военен елемент в сюжета си; малко по-късно се появяват и хорър-комедиите...

Ужасът и хуморът – макар да изглежда напълно парадоксално на пръв поглед – установяват неочаквано пълноценна и хомогенна връзка помежду си. Колкото са различни един от друг като жанрове, толкова добре си пасват, когато/ако бъдат идейно сляти в едно. При хорърите обаче комичните елементи директно се материализират като пародийни. При всички случаи най-уважителна заслуга за ранните изяви на комбинацията хорър/комедия имат Бъд Абът и Лу Костело с майтапчийските страхотии, които ги сполетяват в забавни фарсове като “Hold That Ghost” (1941; реж. Артър Любин) и “Abbott & Costello Meet Frankenstein” (1948; реж. Чарлс Бартън). Филмът на Бартън е логичният отговор на прословутия и алчно преупотребен “универсално чудовищен” френчайз, който избухва предишното десетилетие. Също така, “Abbott & Costello Meet Frankenstein” е един от най-големите хитове през годината, в която се появява и е заглавието, което за последно събира на едно място граф Дракула, грозното създание на д-р Франкенщайн и Човека-вълк, преди дългата пауза, прекъсната през 2004 г. с “Ван Хелсинг” (реж. Стивън Съмърс). Въпреки успехът на тези ранни хорър-пародии, през последвалите десетилетия филмите от този тип се броят на пръсти. В някои случаи се появяват нецеленасочени абсурдизми (цялото творчество на Едуард Ууд-Мл.), които предизвикват усмивки с наивния си стремеж да бъдат страшни/сериозни; в други случаи някак почти инцидентно се раждат заглавия като “Carry on Screaming!” (1966; реж. Джералд Томас), който е дванадесетото издание от обемната и безумно известна навремето нискобюджетна британска поредица “Carry On”, взимаща под прицел всякакви жанрове и епохи. През 1967 г. Роман Полански снима възлюбената си Шарън Тейт в “The Fearless Vampire Killers”, който вече може да се посочи като завършен жанров представител на хорър-комедията, пародирайки вампирските филми и намигвайки към продукциите на “Hammer Films”. Полански създава не просто оригинална в скечово отношение черна комедия, а извънредно пипнат като постановка филм, за което спомага не само режисьорската находчивост, но и стабилната финансова основа, причина за която е международният успех на предишния му филм, “Repulsion” (1965) – също хорър, при който обаче хуморът е за сметка на драматизма. Следващата значима хорър-комедия изскача от развитото въображение на Мел Брукс. С “Младият Франкенщайн” (“Young Frankenstein”, 1974) бруклинският цар на филмовите скечове Брукс поднася несравнимо забавна и стилна клоунада, нагло гъделичкаща едно от най-страшните творения на фикцията, изтипосвайки го във възможно най-хумористична светлина.

Тенденцията се засилва. Още в Ромеровия “Зората на мъртвите” започва да се усеща финото криволичене между сатиричното и откровено пародийното. Големият взрив не закъснява и помита жанра, преобразувайки го през първата половина на 80-те години. Виновен за това ще се окаже Сам Рейми.

Американецът, който в началото на XXI-ви век успя да пренапише боксофис-рекордите с помощта на “Спайдър-мен” (“Spider-Man”, 2002), пристъпва за първи път в киното в края на 70-те години, когато заснема няколко късометражни хоръра, единият от които – “Within The Woods” (1978) – по-късно е развит в пълнометражния дебют “Злите мъртви” (“The Evil Dead”, 1981). Още в началото на режисьорската си кариера Рейми неотстъпно работи с актьора Брус Кембъл и приятелството им води до “зачеването” на може би най-култовия филмов антигерой – Ашли Дж. Уилямс. Въпреки че опасността идва от разбеснели се демонични присъствия, “Злите мъртви” също спада към зомби-поджанра, запознавайки ни с историята на петима колежани, решили да се усамотят в изолирана хижа из горите на Тенеси. Скоро те намират древната “Книга на мъртвите”, чиято корица е изработена от човешка кожа и чиито страници са изписани с човешка кръв. След като пускат запис, съдържащ заклинания от книгата, успяват да разбудят от летаргичния им покой нечисти сили, които обладават младежите, израждайки ги в нечестиви цинични зомбита; героите имат адска съдба, която след смъртта им става още по-нелицеприятна. Единственият оцелял – истеричният, но упорит Аш – е потопен в кървава баня от ужас и паника... “Злите мъртви” се развилняват едновременно екстравагантно и ексцентрично, синтезирайки екстремна пародия, която по-скоро предизвиква нервен смях. Рейми не се свени да доведе публиката до ръба на пропастта и с яростен ритник да я запрати надолу, позволявайки си да пресъздаде гор-сцени и садистични епизоди на директен терор и параноя, които въпреки откровеното насилие са ненадминато забавни (това важи дори за момента, в който младо момиче е безмилостно изнасилено от няколко развилнели се дървета; не е изненада, че след излизането си филмът бива забранен и/или цензуриран в голям брой европейски държави).

Рейми обаче няма намерение да спре дотук. Идеята му за “Злите мъртви II” (“Evil Dead II”) става реалност през 1987 г. С подзаглавие “Dead By Dawn” и почти идентичен (поне през първата си половина) сюжет, продължението и до днес предизвиква спорове относно това дали не трябва да се възприема по-скоро като квази-римейк на първия филм. Реализиран с продуцентската подкрепа на първоначално скептично настроения Дино де Лаурентис, “Злите мъртви II” не само достига шоковото въздействие на своя събрат, но и неколкократно го надскача; този път Рейми се развихря с пълни сили и чрез героя на Аш преобръща зрителските представи за героизъм и благоприличие. Кембъл е същинска находка по отношение на персонажа си и не зомбитата, ами именно той е атракцията на френчайза – репликите, мимиките, отрязаната ръка и моторната резачка, с която раздава правосъдие. Войната на Аш срещу демоните и неживите ще кулминира в “Армия на мрака” (“Army Of Darkness”, 1993), чието действие пренася изтребителят на зомбита в средните векове; третият филм е повече пародийно дарк-фентъзи, не толкова хорър, но при всички случаи е наистина достоен финал. “Злите мъртви” запазва културно присъствие и през следващите години, под формата на комикси, фигурки и игри.

Аш-трилогията се отличава с влияния не само от Ромеро; Рейми очевидно е следовник на първичния хорър, който избуява през 70-те години и на представители като Тоби Хупър и Уес Крейвън; използването на “Некрономикон” (една от най-убедителните мистификации, които художествената литература е раждала) веднага ни подсеща и за писатели като Х. Ф. Лъвкрафт. Въпреки всички тях обаче режисьорът съумява да изгради своята безапелационно ненадмината в жанра си трилогия по начин, който сам по себе си се превръща в отправна точка за десетки кинотворци. Със “Злите мъртви” Рейми става тотем за хиляди почитатели и начинаещи режисьори (това се случва дори у нас – нашумелият Валери Милев го посочва като един от основните си “учители”). Хумористичните жанрови настроения се запазват. През 1985 г. в САЩ излиза “The Return Of The Living Dead” на Дан О’Банън (по-известен като сценарист на “Пришълецът” и “Зов за завръщане”), който уж разказва за “реалните” събития, последвали “Нощта на живите мъртви”, но всъщност безцеремонно се забавлява “за сметка” на поджанра: мъртвите възкръсват и изгладнели започват да гонят всеки срещнат, крещейки “Искаме мозък!” Интересното при “The Return Of The Living Dead” e, че зомбитата не само са бързи, но и са запазили своя разсъдък. Вместо обаче да използва това жанрово нововъведение по предназначение, О’Банън се заема с това чрез него да предизвика не само ужасяващи сцени, но и ужасяващо забавление. Същото постига и Стюарт Гордън с “Re-Animator” (1985), който с филма прави първата от многото си екранизации по своя любим Лъвкрафт и който представя алтернативна версия на Аш – съживителят на трупове Хърбърт Уест, който е силно запленен от манията си за величие и самозабравяйки се отприщва същински зомби-хаос. Филмите на О’Банън и Гордън не само са полезно допълнение към поджанра, но и дават началото на цели две поредици. Безспорно най-ярък наследник на Рейми обаче ще се окаже новозеландецът Питър Джаксън, който започва да навлиза във филмовото поприще с бруталните хорър-пародии “Bad Taste” (1987), “Meet the Feebles” (1989) и “Braindead” (1992). Първият пародира извънземните инвазии, вторият е вулгарна куклена сатира, а третият е зомби-филм, известен у нас (в годините на пиратските видеокасети) като “Живият мъртвец”. С него Джаксън прибягва до чаровно окървавен омаж не само към целия поджанр, но и към други хоръри (действието на уводните сцени например е ситуирано не къде да е, ами на Skull Island). По-късно режисьорът ще се озове в стратосферата на хитовите холивудски имена, за което отговорност основно носи фееричното наследство на Джон Р. Р. Толкин, но в годините на ранната си кариера, роденият в Уелингтън кинематографист успява да събере около себе си солидно количество почитатели именно с първите си филми, които при все че са лишени от бюджетен блясък, са изключително изобретателни и оригинални, пък било то и прекалено обидни за по-консервативната публика.

Появата на пародийния хорър и експлодирането му в зомби-територията подсказва за внезапно зародилата се нужда от отдушник. Точно това се случва през 80-те и началото на 90-те години. След това поджанрът замира. Дали поради изчерпване, пренасищане и/или промяна в зрителското настроение? Може би и трите симптома са и логични, и закономерни. Така цяла една жанрова епоха си отива. Появата на Джордж А. Ромеро и обуславянето на това, което той ще сътвори и което ще се приеме за традиционен зомби-филм, се отразява на десетки режисьори, но в един момент неизбежно се изчерпва. Навлизането на компютърните технологии и черните кълнове на модерните жанрови позиции, са достатъчна причина, за да се осъществи и завръщане. Днес живите мъртви са отново “на мода” – както сериозните, така и несериозните такива. Зомби-комедията продължава да поддържа интереса на публиката и даже се сдобива с дефиниция – т. нар. “zomedy”, или “зомедия”; разбира се терминът не е литературен и засега се използва изцяло като кино-жаргон. Зомедията е възможно най-адекватният начин да се направи равносметка по отношение на цял един поджанр, който макар и не особено богат като среда, е богат като съдържание и изразни средства. В началото на XXI-ви век се натъкваме на многобройни допълнения, съчетаващи привидно несъпоставимите романтика, хумор и зомбита. Великобританецът Едгар Райт прави дълбок реверанс към Ромеро и сагата му с “Shaun Of The Dead” (2004) и не се притеснява да забърка в сензационната си зомби-бурлеска неизброимо количество гегове, “плуващи” в човешки вътрешности; други заглавия, които също спадат към зомедията са такива ъндърграунд-ленти като “Dead & Breakfast” (2004; реж. Матю Льотвайлер), “Zоmbie Honeymoon” (2004; реж. Дейвид Гиброу), “Boy Eats Girl” (2005; реж. Стивън Брадли) и “Fido” (2006; реж. Андрю Къри). Всички те се появяват като съвсем естествен противовес на нехумористичните зомби-филми, които успоредно с пародийните са върнати към живот повече от десет години след официалния си залез.

Тромавите човекоядци най-сетне срещат непобедим опонент – чувството за хумор. Съзираме моторната резачка на Аш и палавата китка, показваща среден пръст или задъхания Лайнъл от “Живият мъртвец”, който погва с косачката си цяла къща, населена със зомбита, предизвиквайки невиждана баня от телесни части – това запраща ужаса и отвращението на заден план, за сметка на широката усмивка, която ни помага да погледнем в кървясалите очи на най-омразните ни кошмари и да не ги вземем насериозно. Това е и най-ценното при тези филми – ангажират ни дотолкова, че да ни разтоварят. Разбира се, не всеки е способен да оцени или да се наслади на подобен род кино, но тези, които успяват да го направят, са наградени с облекчение, което за тях е безценно...

Gluttonize

Предстоят някакви масови християнско-ортодоксални угощения, а това е чудесен повод да се отправя към село Аспарухово и да се отдам на заслужено чревоугодничество в следващите 3-4 дни. Ае, завиждайте.

В момента:

Depeche Mode - The Sinner In Me